Шарлот Бронте - Вийет

Какъв бе смисълът да се подканва подобна развръзка? Аз не бях разгневена и нямах никакво желание да я напущам. Едва ли бих намерила друг работодател, чийто ярем да е тъй лек и лесен за понасяне; истината е, че аз наистина харесвах мадам за нейното благоразумие, а какво мислех за принципите й, не беше от значение. Що се отнася до разузнавателната й система, тя не ми вредеше. Можеше да ме обработва с нея, колкото си щеше, резултатът нямаше да я задоволи. Нелюбима, изгубила надежда за любов, в бедността на своето сърце аз не се боях от шпиони, тъй както просякът не се бои от крадци. Затова се извърнах и побягнах, изтичах долу по стълбите бързо и безшумно, както паякът се спуска по нишката.

Как се смях, като стигнах в класната стая! Сега знаех, че е видяла доктор Джон в градината, знаех какво си мислеше тя. Да гледам тази изпълнена с подозрение жена, тъй погрешно подведена от собствените си измислици, ме разсмиваше силно. Но когато престанах да се смея, обхвана ме гняв, последван от огорчение. И в продължение на един час аз изпитвах непознат за мен и противоречив душевен смут. Яд и смях, плам и тъга разкъсваха сърцето ми помежду си. Пролях горещи сълзи — не за това, че мадам не ми вярваше (пет пари не давах за нейната недоверчивост), но по други причини. Объркани, тревожни мисли разтърсиха спокойствието ми. Ала тъй или инак, вълнението стихна; на другия ден пак си бях предишната Люси Сноу.

Прегледах чекмеджетата си — намерих ги здраво заключени; и най-внимателно взиране не би могло да подскаже промяна или видимо объркване на реда. Малобройните ми дрехи бяха сгънати, както ги бях оставила; малко букетче от бели виолетки, навремето поднеси безмълвно от един непознат (непознат за мен, защото не бяхме разменили нито дума), което бях изсушила и пазех заради сладкия му дъх в най-хубавата си рокля, лежеше непокътнато. Черният ми копринен ешарф, дантелената ми шемизета и маншетите нямаха нито гънка. Една дреха да беше сложила накриво, признавам, по-трудно щях да й простя, ала като видях всичко безупречно и непокътнато, казах си: „Каквото било, било. Това с нищо не ме е засегнало. Защо да се озлобявам?“

Едно нещо ме озадачаваше и аз търсех в себе си ключа на загадката, така както мадам бе ровила в тоалетните ми чекмеджета да открие обяснението. Ако доктор Джон е бил съучастник в пращането на ковчежето в градината, как бе узнал, че е пуснато, и тъй бързо се бе явил да го търси? Толкова много исках да си изясня това, че започнах да прехвърлям в ума си следната смела мисъл: „Защо да не мога, ако ми се удаде удобен случай, да помоля доктор Джон да ми обясни това съвпадение?“

И докато доктор Джон не се мяркаше пред очите ми, наистина си въобразявах, че ще събера смелост да му задам подобен въпрос.

Малката Жоржет вече оздравяваше и съответно лекарят й я посещаваше много по-рядко. Всъщност отдавна вече щеше изобщо да е престанал да идва, ако мадам не бе настояла да идва от време на време, докато детето заякне съвсем.

Една вечер тя влезе в детската стая тъкмо когато Жоржет бе привършила молитвата на своя завалян детски език и аз я бях сложила в леглото. Тя хвана ръчичката й и каза:

— Това дете днес има малко треска. — И веднага, като ме погледна по-нервно от обичайното, добави: — Доктор Джон не е идвал напоследък, нали?

Естествено знаеше това по-добре от всеки друг в домакинството.

— Хубаво тогава — продължи мадам, — излизам да се поразходя малко с фиакър. Ще се отбия при доктор Джон и ще го пратя да види детето. Бих искала да дойде още тази вечер. Страните й горят, пулсът е ускорен. Вие ще го посрещнете. Що се отнася до мен, аз няма да съм у дома.

Всъщност детето си беше здраво — гореше от юлската жега. Да се изпраща за лекар бе точно толкова излишно, колкото да се вика свещеник за последно причастие; освен това мадам почти никога не се „разхождаше“, както се изрази, вечерно време. И накрая, това бе първият път, в който се решаваше да се лиши от възможността да присъствува на визитата на доктор Джон. Във всичко това прозираше някакъв план; разбрах го, но никак не се разтревожих. „Ха, ха, мадам — изсмя се Сърцето-Просяк, — хитрият ви ум е на погрешна следа!“

Тя се оттегли, облечена красиво, със скъп шал и светлозелена шапка — подходяща единствено за свежа кожа като нейната. Питах се какво възнамерява — дали наистина ще прати доктор Джон и дали той ще дойде. Възможно беше да е зает.

Мадам ми бе наредила да държа Жоржет до идването му, следователно имах достатъчно занимание да й разказвам приказки и да вдетенявам говора си, за да ме разбира. Харесвах Жоржет. Тя беше чувствително и обичливо дете. Тази вечер тя ме накара да положа глава на възглавницата й, дори обгърна шията ми с малките си ръчички. Прегръдката и милото потъркване, с което намести бузата си до моята, едва не ме накараха да се разплача от нежна болка. В този дом чувствана бяха оскъдно нещо. Тази кристална капчица от този кристален извор беше прекалено сладка. Тя проникна дълбоко, размекна сърцето и прати влага в очите.