Шарлот Бронте - Вийет

„И аз бих искала да зная кой е“ — казах си, ала любопитството клонеше повече към адресантката на този забележителен документ, отколкото към автора му. Възможно е да беше от годеника на някоя ученичка; в такъв случай нито бе станало, нито щеше да стане нещо кой знае колко лошо — обикновена нередност. Доста от момичетата, всъщност повечето от тях, имаха братя или братовчеди в съседния колеж. Ала „сивата рокля и сламената шапчица“ — това водеше до следа, макар и много объркваща. Сламената шапка бе най-обикновен градински сенник, какъвто имаха поне още двадесетина момичета. Сивата рокля, и тя не даваше по-определено указание. Дори самата мадам Бек в момента също носеше сива рокля, друга една учителка и три от пансионерките притежаваха сиви рокли със същия модел и материя като моята. Това бе нещо като всекидневна дреха, модна по онова време.

Междувременно, докато размишлявах, съзнах, че трябва да се прибирам. По раздвижването на светлините в спалнята разбрах: молитвата бе свършила и ученичките си лягаха. След половин час всички врати щяха да бъдат заключени, всички лампи изгасени. Портата към градината все още зееше отворена, за да пропуща в напечената сграда хладината на лятната нощ; в помещението на портиерката светеше лампа и озаряваше от едната страна дългия коридор с двукрилите врати на приемната, а голямата входна врата в дъното затваряше гледката.

Изведнъж звънецът прозвуча тревожно — тревожно, но не силно, — внимателно звънтене, като предупредителен метален шепот. Розин изхвръкна от стаята си и се затича да отвори. Лицето, което пусна вътре, остана две минути да разговаря с нея. Усетих от нейна страна съпротива, някакво забавяне. Накрая Розин отиде към градинската врата с лампа в ръка, спря на стъпалата, вдигна лампата и се огледа.

— Чиста измислица! — възкликна тя с кокетен смях. — Тук няма жива душа.

— Пуснете ме да вляза — примоли един познат глас. — Трябват ми само пет минути. — И една фигура, стройна и царствена (всички на улица „Фосет“ бяхме единодушни по това) се измъкна от къщата и закрачи между лехите и по пътеките. Присъствието на мъж по това място и по това време беше същинско светотатство, ала той знаеше, че е привилегирован, а може би разчиташе и на дружелюбната нощ. Преминаваше през алеите, като се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, залута се из храсталаците да търси, взе да тъпче цветята и да чупи клонките; стигна най-сетне до „забранената алея“. Там го посрещнах като някакво привидение.

— Доктор Джон! Намерено е!

— Не ме запита от кого, защото зорките му очи го забелязаха в ръката ми.

— Не я издавайте — промълви и ме погледна тъй, сякаш наистина бях чудовище.

— Дори да исках да извърша предателство, как да издам нещо, което не зная? — запитах аз. — Прочетете бележката и ще се уверите, че тя почти нищо не подсказва.

„А може и да си я чел“ — мина ми през ума, ала не вярвах той да я бе писал. Това едва ли беше неговият стил. Освен това достатъчно наивна бях да предполагам, че не би си позволил да ме нарича с подобни имена. Видът му го оправда; той се разгорещи и зачерви, докато четеше.

— Това вече е прекалено. Това е жестоко, унизително — възкликна той. Признах си, че наистина е жестоко, като виждах как се изменя изражението му, все едно дали той беше крив, или не, друг някой, казах си, бе много по-виновен. — Какво възнамерявате да сторите с това? — запита доктор Джон. — Ще кажете ли на мадам Бек какво сте намерили, ще предизвикате ли смут, скандал?

Смятах се длъжна да кажа и му заявих, но додадох, че не вярвам, да се стигне нито до смут, нито до скандал. Мадам бе достатъчно предпазлива, за да не вдига шум по такъв повод, свързан със собственото й училище.

Той стоеше загледан надолу, замислен. Все още твърде твърд и твърде почтен, да изисква от мен мълчание по въпрос, за който дългът ме принуждаваше да известя. Аз желаех да постъпя правилно и същевременно не желаех да го наскърбявам и наранявам. В този миг Розин надникна през отворената врата; тя не можеше да ни забележи, макар аз да я виждах ясно през дърветата. Дрехата й бе сива като моята. Това обстоятелство, свързано с някои предишни случки, ми подсказа, че по всяка вероятно и тази случка, колкото да бе отблъскваща, е от ония, които ме освобождаваха от задължението да се занимавам с нея. Съответно изрекох:

— Ако можете да ме уверите, че никоя от ученичките на мадам Бек не е замесена в тази работа, с удоволствие ще се направя, че нищо не знам. Вземете ковчежето, букета, писъмцето; от своя страна аз с радост забравям цялата история.