Шарлот Бронте - Вийет

През онази нощ не се чувствувах нито бунтовна, нито нещастна. Мият Сисара лежеше задрямал в шатрата и ако в съня усещаше своята болка, подобие на ангел — идеалът — бдеше над него, полагаше успокоителен балсам на слепоочията, държеше пред склопените му очи магическо огледало, чиито сладостни, тържествени отражения биваха повтаряни в сънищата, и сипеше отблясъци от лунните си криле и одежди над омаяния спящ човек, над прага на Шатъра, над цялата околност. Иаил, тази сурова жена, седеше встрани, изпитваше само малко жал към своя пленник, но предпочиташе да мисли за завръщането на верния Хевера. С всички тези думи искам да кажа, че хладината и росната сладост на нощта ме изпълваха с надежда — не някаква определена надежда, а едно общо чувство на смелост и сърдечно спокойствие.

Би трябвало подобно настроение да бъде предвестник на нещо хубаво. Уви, нищо добро не последва от него! Миг след това грубата Реалност нахлу буреносно — злостна, отблъскваща и неприятна, каквато е най-често.

Сред дълбокия мир на бездушните камъни, извисяващи се над пътеката, от дърветата и на високия зид аз дочух звук; някакъв прозорец (тук всички прозорци са на панти и се отварят встрани, а не нагоре като английските) изскърца. Докато успея да вдигна поглед и да видя къде, на кой етаж и кой го е отворил, дървото над главата ми се разклати като улучено от снаряд, нещо тупна точно в нозете ми.

Часовникът на „Свети Йоан“ удряше девет; денят чезнеше, но още бе светло. Лунният сърп не усилваше светлината, ала дълбоката позлата там, където слънцето последно осветяваше небесата, както и кристалната яснота на необхватния простор над него, задържаха лятната светлина. Дори в моята тъмна алея на някоя от просеките бих могла да разчета ситни букви. Затова не ми бе трудно да открия, че снарядът представляваше кутия, малка кутия от бяла и оцветена слонова кост. Хубавият й капак се отвори в ръката ми. Вътре лежаха виолетки — виолетки покриваха плътно сгънатата розова хартия, — една бележка, надписана „За сивата рокля“. И наистина аз носех бледосива рокля.

Така-а. Нима това бе любовна записка — нещо, за което бях чувала, но досега не бях имала честта да видя или да похвана? Нима това бе предметът, който държех между палеца и показалеца си в този миг?

Едва ли. Нито за миг не си го помечтах. И в мислите не си рисувах почитател. Всяка от учителките копнееше за любим, една от тях дори (ала тя беше с оптимистичен характер) мечтаеше за бъдещ съпруг. Всички ученички над четиринадесет години си имаха бъдещ годеник, две-три вече бяха сгодени от своите родители, и то още като деца, но на моите мисли, още по-малко пък на надеждите ми, не им се позволяваше да пристъпят в царството на чувствата и мечтите. Когато другите учителки излизаха из града, разхождаха се из булевардите или посещаваха църковна служба, те неизменно (тъй поне се разправяше после) срещаха по някоя личност, от „обратния пол“, чиито възхитени и искрени погледи ги убеждаваха в собствената им привлекателност и хубост. Не бих казала, че в това отношение преживяванията ми се схождат с техните. И аз ходех на църква, и аз се разхождах, но съм напълно убедена, че никой не ме и поглеждаше. Нямаше девойко или жена на улица „Фосет“, която да не можеше да потвърди, че е било прицел поне на един възхитен поглед от сините очи на нашия млад доктор. Принудена съм, колкото и да е унизително, да изключа себе си. Що се отнася до мене, тези сини очи си останаха невинни и спокойни като небесата, с чийто цвят бяха сродни. Затова слушах как другите си говорят, често се чудех на доброто им настроение, увереност и самодоволство, ала не си правех труд да вдигам поглед и да оглеждам пътеката, по която те вървяха тъй самонадеяно. Следователно това тук не беше любовно писмо и убедена в това, аз го отворих. Там пишеше следното:

„Ангеле на моите мечти! Хиляди, хиляди благодарности за удържаното обещание. Не смеех да се надявам, че ще се изпълни. Мислех, че говорите на шега, освен туй начинанието ви ми се струваше рисковано, часът неудобен, алеята усамотена — често, както разбрах, навестявана от онова плашило, учителката по английски — същинска британска стара мома, както се изразихте, — чудовище, безцеремонно и грубо като дърт гренадирски фелдфебел, опърничава като калугерка.“ Читателят ще се съгласи, че е мъчително да превеждаш подобни ласкателства за собствената си личност. „Знаете — продължава милите излияния, — че малкият Гюстав поради заболяването си бе преместен в стаята на възпитателя — тази предпочитана стая, чиито решетки гледат към затворническата ви градина. Тук на мен, най-добрият чичо на света, ми е позволено да го посещавам. С какво вълнение доближих до прозореца и погледнах към вашата райска градина — рай за мен, пустиня за вас! Как се страхувах да не я видя празна или навестена от гореспоменатия дракон! Как радостно затуптя сърцето ми, щом през пролуките на ревнивите клонаци съзрях красивата ви сламена шапчица и гънките на сивата ви рокля — рокля, която бих разпознал сред хиляди други! Но защо, ангеле мой, не пожелахте да погледнете нагоре? Колко жестоко ми отказахте един лъч от тези обожавани очи! Как щеше да ме съживи само един поглед! Пиша това много набързо. Докато лекарят преглежда Гюстав, аз използувам възможността да сгъна бележката в това малко ковчеже заедно с букетче от цветя с най-нежното ухание, но не тъй нежни като тебе, моя Пери, чаровнице моя! Вечно твой — знаеш кой!“