Шарлот Бронте - Вийет

Ала докато размишлявах, нейният глас ясен, макар и малко писклив, подхвана някаква вятърничава френска песничка, която се разнесе през открехнатата врата. Погледнах вътре, не вярвах на очите си. Там, седнала край масата, тя, облечена в красива розова рокля, поръбваше някакво малко кремаво боне. Освен нея в стаята нямаше жива душа, като не се смятат златната рибка в стъкленото кълбо, цветята във вазата и един широк юлски слънчев лъч.

Същинска загадка, ала аз трябваше да бързам горе и да го питам за лекарството.

Доктор Джон седеше на стола край леглото на Жоржет, мадам стоеше пред него. Малката болна, прегледана и утешена, лежеше спокойно. Когато влязох, мадам Бек обсъждаше здравето на самия доктор по повод действителна или въображаема промяна във външния му вид, която тя отдаваше на преумора, и му препоръчваше да си почине и да смени климата. Той я слушаше добродушно, усмихваше се с безразличие и отвръщаше, че тя била „много добра“, но той се чувствувал отлично. Мадам ме призова на помощ, а доктор Джон проследи движението й с поглед, в който прочетох изненада, че се обръща към личност тъй незначителна като мен.

— Какво мислите вие, мис Люси? — запита мадам. — Не го ли намирате пребледнял и отслабнал?

Обикновено в присъствието на доктор Джон аз се ограничавах да изричам едносрични думи. Той беше от хората, в чиито очи завинаги щях да си остана онова неутрално, пасивно същество, за каквото ме мислеше. Този път обаче реших да отговоря с по-дълго изречение, и то умишлено многозначително.

— Сега наистина изглежда зле, но то сигурно се дължи на временна причина. Доктор Джон трябва да е бил огорчен и разтревожен.

Не зная как реагира на думите ми, защото не погледнах към него. В този момент жоржет ме запита на своя завален английски дали може да получи чаша с подсладена вода. Отвърнах й на английски. Той сигурно за пръв път осъзна, че говоря на неговия език. До този миг всякога ме бе смятал за чужденка, зовеше ме „мамзел“ и ми даваше напътствията за лечението на децата на френски език. Понечи да каже нещо, но премисли и замълча.

Мадам продължи да го наставлява. Той поклати засмяно глава, стана и се сбогува с нея учтиво, но все още с изражението на човек, преситен и разглезен от прекалено внимание.

Когато си отиде, мадам се отпусна върху стола, който току-що беше освободил. Тя подпря брадичка на ръката си; цялата живост и дружелюбност се изтриха от лицето й. Стори ми се вкаменена и строга, почти нещастна и мрачна. Въздъхна — веднъж, но много издълбоко. Прокънтя звънецът за утринните занимания. Тя стана. На минаване край тоалетната маса се погледна в огледалото. Един-единствен бял косъм прорязваше кафявите й къдри; отскубна го с отвращение. В ярката лятна светлина лицето й, все още свежо, изглеждаше загубило младежката си сочност, младостта бе отминала. О, мадам, макар и толкоз мъдра, вие също имахте своите слабости. Досега не бях изпитвала жал към мадам, ала сега сърцето ми се сви заради нея, когато помръкнала се извръщаше от огледалото. Сполетяло я беше нещастие. Оная вещица, Разочарованието, й бе подвикнала своето зловещо „Здравей!“ и душата й се отдръпваше погнусена.

Не друга, а Розин! Удивлението ми бе неописуемо. Използувах всяка възможност в оня ден и минах край стаята й пет пъти, за да огледам прелестите й и да открия какво го е привлякло. Тя беше хубавка, млада и носеше елегантна рокля. Уважителни аргументи и струва ми се, достатъчно на брой, според всеки мъдър човек, за да извикат страдание и да обърнат младеж като доктор Джон. И въпреки това в душата ми се прокрадваше далечното желание въпросният доктор да ми е брат или поне да има сестра или майка, които да му се поскарат. Казах „далечно желание“, но бързо го пропъдих, преди да е станало „близко“, защото осъзнах дълбокото му безразсъдство. „Някой друг, казах си, би могъл тъй също да се поскара на мадам за младия й доктор и какво от това?“

Предполагам, че мадам се бе смъмрила сама. В поведението й не личеше никаква слабост, тя с нищо не извика присмеха на околните. Вярно е — не бе изпитвала силни чувства, които да преодолява, нито пък нежни чувства, които да я уязвят болезнено. Истина е също така, че си имаше важно занимание, една истинска работа, която да запълва времето й, да отвлича мислите й, да разпределя интересите й. А най-вече е вярно това, че тя обладаваше едно чудесно здравомислие, с което са надарени малцина жени и мъже, и с помощта на това съчетание от предимства тя се държа мъдро — държа се добре. Още веднъж: „Браво, мадам Бек! Видях ви да се преборвате с един ангел на пристрастието, сражавахте се добре и го надвихте!“