Тъкмо Фифин оздравя, Дезире се обяви за болна. Това прихватничаво дете беше неподражаема преструвана; очарована от вниманието и грижите към болното й сестриче, тя реши, че едно забавляване напълно ще подхожда на желанията й, и съответно се разболя. Дезире играеше ролята си добре, майка й — също, защото, макар случаят да бе съвсем ясен на мадам Бек, тя се отнасяше към „заболяването“ с удивителна сериозност и загриженост.
Онова, което ме изненада бе, че доктор Джон (младият англичанин бе научил Фифин да го зове така; всички ние взехме да го наричаме като нея, докато това стана навик и той си остана с това единствено име на улица „Фосет“), та изненада ме това, че доктор Джон безропотно възприе тактиката на мадам и стана неин съучастник. Наистина отначало усетих момент на насмешлива колебливост, той хвърли един-два бързи погледа от детето към майката, посъветва се мълчаливо със себе си и накрая добродушно реши да играе ролята си в този фарс. Дезире ядеше лакомо като гарван, скачаше от сутрин до вечер в леглото, строеше палатки от чаршафите и одеалата, изтягаше се като турчин сред възглавниците, развличаше се, като замеряше бавачката с обувките си и кривеше лице на сестрите си — с една дума, приливаше от здраве и злонравие и притихваше единствено когато майка й и докторът правеха ежедневното си посещение. За мадам Бек знаех, че бе доволна срещу каквато и да е цена да задържи дъщеря си в леглото, за да си почине от пакостите й. Чудех се обаче как доктор Джон не се уморява да се преструва.
Всеки ден поради тази измислена болест той пристигаше точно в уречения час. Мадам неизменно го посрещаше със същото усърдие, със същата радост, че го вижда, със същата великолепно изиграна загриженост за своето дете. Доктор Джон предписваше безвредни лекарства за пациентката и гледаше майка й с насмешливо искрящи очи. Мадам улавяше закачливите му погледи без да трепне — бе твърде разумна, за да се дразни. Колкото и да хитруваше, младият доктор не извикваше чувство на презрение; той очевидно се бе поддал на тази роля не за де се усмихва на своята работодателка. Макар да харесваше работата си в пансиона и да се навърташе тъй необяснимо на улица „Фосет“, той се държеше самоуверено, почти небрежно, ала често изглеждаше замислен и угрижен.
Може и да не ми влизаше в работа да се блъскам нас загадъчното му поведение, нито да търся неговата причина и цел, но положението просто ми го налагаше. Той ме оставяше да го наблюдавам, защото отделяше на присъствието ми в стаята също толкова внимание и грижа, колкото заслужаваше личност с моята външност — накратко, приемаше ме подобно безличните предмети от мебелировката, като обикновен стол на едноцветен килим. Често, докато чакаше мадам, той се умисляше, усмихваше се, напрягаше се или се ослушваше като човек, който знае, че е сам. Докато аз междувременно наблюдавах спокойно изражението и движенията му и се питах какво ли би могло да бъде обяснението за този негов интерес и привличане — примесени със съмнения и необяснимо направлявани от някаква властна магия, — които го тласкат към нашата манастирска обител, усамотена в оградената сърцевина на столицата, той сигурна съм, не се сещаше, че имам очи на лицето, камо ли ум в главата.
Така и нямаше да го разбера, ако един ден, докато седеше, огрян от слънцето, а пък аз наблюдавах цвета на косите, бакенбардите и лицето му — тоновете им се разпалваха от силната светлина (спомням си, че мислено сравних искрящите му коси с тия на „златното изображение“, което бе създал цар Навуходоносор) — изведнъж една мисъл, нова, внезапна, стряскаща, ме овладя с неудържима сила. И досега не зная как съм го изгледала. Тласъкът на изненадата и на увереността ме накараха да забравя, съвзех се едва когато забелязах, че съм събудила интереса му и че е доловил движението ми в една ясно, малко овално огледало, закрепено до вдлъбнатината на прозореца, с чиято помощ мадам често следеше отражението на разхождащите се в градината долу. Колкото и да беше с весел и лек нрав, той притежаваше оная нервна чувствителност, която те кара да се смущаваш от прям и изпитателен поглед. След като ме улови, той се извърна и заяви с тон, учтив, но достатъчно сух, за да изрази раздразнението му и да придаде на думите му укоризнена нотка:
— Мадмоазел не ме плаши. Не съм дотолкова суетен да си представям, че някое от качествата ми привлича вашето внимание, следователно това ще да е някой недостатък. Смея ли да запитам какъв е той?
Читать дальше