Шарлот Бронте - Вийет

Гледала съм я понякога как седи в градината и наблюдава отдалеч своите малки да се разхождат па алеите с бавачката Тринет; в изражението й четях загриженост и благоразумие. Зная — в ума й беше мисълта за тяхното добруване, ала случеше ли се най-малкото — слабичко и крехко, обичливо детенце, зърнало я отдалеч, да се отскубне от бавачката, да я приближи зарадвано и засмяно, клатушкайки се по пътеката, и да прегърне коленете й, мадам хладнокръвно протягаше ръка да не би да я разтърси внезапното връхлитане на детето. „Внимавай, дете мое!“, предупреждаваше го тя сдържано, търпеливо го оставяше да постои малко до нея, а сетне без усмивка, и без нито една гальовна дума ставаше и го отвеждаше пак при Тринет.

Отношението й към най-голямата й дъщеря бе също тъй характерно, по друг начин. Това дете беше злонравно. „Каква напаст е тази Дезире! Каква отрова е това дете!“, с такива думи я споменаваше и в кухнята, и в класните стаи. Сред многобройните си „дарби“ тя притежаваше особеното умение да дразни другите и съумяваше да доведе бавачката и прислужниците почти до изстъпление. Прокрадваше се в таванските им стаички, отваряше гардеробите и кутиите им, безпричинно накъсваше най-хубавите им бонета и изцапваше наметките им, издебваше случай да се промъкне до бюфета в трапезарията, където чупеше порцеланови и стъклени предмети, или пък отваряше долапа в килера, нападаше сладките, изпиваше сиропите, чупеше буркани и бутилки и умееше да представи нещата така, че да хвърли искрата на подозрението върху готвачката или нейните помощнички. А в отговор на всичко това — видяно или чуто от нея, — мадам отвръщаше с неподражаемо хладнокръвие.

— Дезире трябва да бъде наблюдавана особено грижливо.

И съответно държеше неизменно под око това обещаващо маслинено клонче. Но нито веднъж, доколкото зная, тя не я укори направо за белите й, не й обясни вредата от подобни навици, не й посочи лошите последствия от тях. „Наблюдението“ трябваше да я излекува. Естествено това беше невъзможно. До известна степен Дезире бе държана настрана от прислугата, но в замяна на това тя мамеше и ограбваше своята майка. Крадеше и криеше всяка вещ от работната маса и тоалетката на майка си, до която успяваше да се добере. Мадам виждаше всичко това, но се правеше, че не забелязва. Не й достигаха душевни сили да изтъкне пороците в очите на своето дете. Когато изчезваше нещо, чието връщане бе наложително, тя се преструваше, че Дезире го е взела, за да си поиграе, и я молеше да й го върне. Но Дезире не се оставяше да я подмамят. Научила се бе да подкрепя кражбите си с лицемерие и отричаше да е докосвала брошката, пръстена или пък ножиците. Според своята неискрена система, майка й спокойно се правеше, че й вярва, а след това неотстъпно наблюдаваше и следеше детето, докато успееше да открие неговите скривалища — някой отвор в градинския зид, процеп или дупка на тавана или във външната пристройка. Стореше ли това, мадам изпращаше Дезире да се поразходи с бавачката и се възползуваше от отсъствието й, за да ограби на свой ред крадеца. Дезире се показваше истинска дъщеря на своята лукава майка и никога, нито с изражение, нито с държане, не показваше яда си от загубата.

Смятаха, че второто дете, Фифин, прилича на своя покоен баща. Защото, макар майката да му бе дарила своето цветущо здраве, сини очи и розови бузи, душевните си качества то не бе наследило от нея. Беше почтено, весело създание. Тъй също страстно, темпераментно, буйно същество, от онези, които често си навличат беди и опасности. Един ден се сгромоляса от най-горното стъпало на каменната стълба, а мадам, когато чу патардията (тя долавяше и най-незначителния шум), излезе от трапезарията, вдигна детето и тихо заяви:

— Това дете си е счупило ръката.

Ние се надявахме да не е вярно. Но за жалост точно тъй излезе: една малка пълничка ръка висеше безпомощно надолу.

— Нека миис (имайки предвид мене) да я вземе — нареди мадам. — И някой веднага да повика фиакър.

С този фиакър тя с възхитително спокойствие и самообладание тръгна да търси хирург.

Не бе намерила семейния хирург у дома му, но това не я смутило. Търсила, докато открила друг, и се върна с него.

Междувременно аз разрязах ръкава на детето до рамото, съблякох го и го сложих в леглото.

Никой от нас (под „нас“ разбирам бавачката, готвачката, портиерката и себе си) не се вгледа по-внимателно в новия доктор, когато той влезе в стаята. Поне що се отнася до мен, аз се опитвах да усмиря Фифин, чиито викове (момиченцето имаше здрави дробове) бяха непоносими. Виковете се засилиха, щом непознатият доближи до леглото, а когато я привдигна, тя се разплака отчаяно и викна на своя завален английски (защото и тя тук като другите деца говореше този език):