Шарлот Бронте - Вийет

Тя просеше смело от мисис Чолмондли — повтарям смело. Не с чувство на неудобство, а така:

„Моя скъпа мисис Ч., направо нямам какво да облека за празненството ви през другата седмица. Трябва да ми дадете една муселинена рокля и към нея един небесносин колан. Умолявам ви — защото сте тъй добра! Не ми отказвайте!“

„Скъпа мисис Ч.“ отначало се поддаваше, но като видя, че исканията ни нямат край, принуди се подобно всички приятели на мисис Фаншоу да окаже съпротива на домогванията й. Скоро престанах да чувам за подаръци от мисис Чолмондли, ала посещенията не секнаха и най-необходимите дрехи продължаваха да се доставят, а също и многобройни малки, но скъпи добавки — ръкавици, букети, дори накити. Тези неща, противно на обичая й, а и на нейния характер — защото не беше прикрита, — остана доста време в пълна тайна, но една вечер, когато отиваше на някакъв голям прием и трябваше да се облече със старание и елегантност, не устоя на изкушението да влезе в стаята ми и да ми се покаже в целия си блясък.

Изглеждаше наистина красива: млада, свежа, с характерна за англичанките нежна кожа и гъвкава фигура — качества, които липсват в списъка на европейските женски чарове. Роклята й беше нова, скъпа и съвършена. От пръв поглед разбрах, че е изпипана с тънкости, които струват скъпо и прибавят към общото впечатление чувство за елегантна завършеност.

Огледах я от глава до пети. Тя се въртеше грациозно пред мене, за да я видя от всички страни. Уверена в очарованието си, бе в отлично настроение; малките й сини очи искряха весело. Тъкмо искаше да ме целуне тъй, както ученичките изказват радостта си, когато аз я спрях:

— Спокойно! Да запазим спокойствие, да премислим какво предприемаме, да осъзнаем значението на твоето величие. — И с тези думи я отдалечих от себе си, за да я разгледам безстрастно.

— Бива ли ме? — запита тя.

— Дали ви бива? — отекнах аз. — Зависи за какво, а пък аз, честна дума, не зная какво имате предвид.

— Но как изглеждам?

— Изглеждате добре облечена.

Тя сметна оценката ми за твърде хладна и започна да привлича вниманието ми върху различните допълнения на облеклото.

— Погледнете този накит — възкликна. — Брошката, обиците, гривните — ни едно момиче в училището няма подобни неща, дори и самата мадам.

— Виждам ги. — Кратко мълчание. — Господин Басомпие ли ви даде тези скъпоценности?

— Вуйчо ми не знае нищичко за тях.

— Мисис Чолмондли ви ги подари, така ли?

— Нищо подобно. Мисис Чолмондли е стиснато, свадливо същество; тя вече нищо не ми дава.

Не желаех да питам повече, но рязко се извърнах.

— Хей, Сърдитко, ей, Диогене — така ми викаше, когато се сдърпахме за нещо, — какво ви става пък сега?

— Махайте се. Не ми е приятно да гледам вашите накити.

За миг стана като втрещена.

— Какво има, Благонравке? Не съм задлъжняла заради тях — искам да кажа, за накита, ръкавиците и букета. Роклята ми още не е платена, но вуйчо Басомпиер ще я плати от общата сметка. Той никога не се взира в подробностите, поглежда само сбора; а толкова е богат, че две-три гвинеи повече нямат за него значение.

— Тръгвате ли си? Защото искам да затворя вратата. Дженевра, нека хората си разправят, че сте красива в тази бална одежда; в моите очи обаче сте най-хубава в оная евтина памучна рокля и простичка сламена шапка, с които ви срещнах за пръв път.

— Не всички са пуритани като вас — гневно отвърна тя. — И после, с какво право ме наставлявате?

— Така е! Нямам право на това; още по-малко право имате пък вие да нахлувате, цветуща и пърхаща, в моята стая — сврака, накичена с чужди пера. Аз не питая капка уважение към кичилата ви, мис Фаншоу, най-вече към тия паунови перушини, наречени „накит“. Неща красиви, ако ги бяхте купили със собствени пари, каквито можехте да си спестите, ала отблъскващи при дадените обстоятелства.

— Дойдоха за мадмоазел Фаншоу! — съобщи портиерката и Дженевра изтича навън.

Загадката с „накита“ се изясни едва след няколко дни, когато тя се появи в стаята ми, за да се изповяда доброволно.

— Не ми се сърдете — подхвана, — не си мислете, че разорявам някого — татко или господин Дьо Басомпиер. Уверявам ви, всичко е платено освен ония няколко нови рокли, които си направих напоследък. Всичко друго е уредено.

— „Тъкмо в това се крие загадката — казах си на ума, — не са ти дадени от мисис Чолмондли, а както знаем, разполагаш само с няколко шилинга, които пазиш като очите си.“

— Слушайте! — продължи тя, приближи ме и заговори с глас поверителен и гальовен, защото й беше неприятно да съм „сърдита“. Обичаше да ме нарича готова за разговори и изповеди, макар думите ми най-често да бяха хапливи, а изповедите й да ми даваха повод за укори. — Слушайте, мили Мърморко! Ще ви разкажа подробно как е и защо е, и ще се уверите, че не само всичко е както трябва, но и колко хитро е измислено. Първо: аз трябва да се движа в обществото. Сам татко желае да си поживея; той особено наблегна на мисис Чолмондли, че макар да съм очарователно същество, досега съм водила доста затворено, ученическо съществование, от което желая да се отърва, влизайки в тукашното общество, преди да направя своя дебют в Англия. Тогава? Щом излизам, трябва да съм и облечена. Мисис Чолмондли изведнъж се стисна и нищо не иска да ми дава. Жестоко ще е спрямо вуйчо, ако го кара да плаща всичко, от което се нуждая; това вече не можете да отречете — това подхожда на собствените ви наставления. Добре, но някой, който ме чу (съвсем случайно, повярвайте ми) да се окайвам пред мисис Чолмондли за своята бедност и за това, в какво затруднение са намирам за едно-две украшения — този някой вместо да се скъпи за подаръците, с истинска радост поиска разрешение да ми подари някоя и друга дреболия. Трябваше да го видите колко смутен изглеждаше, когато се осмели да заговори за това — как се колебаеше, как червенееше, как трепереше от страх да не получи отказ.