Шарлот Бронте - Вийет

— Пусни! Не иска тебе, иска доктор Пилюл!

— Доктор Пилюл е най-добрият ми приятел — долетя в отговор английска реч, — ала сега е на едно далечно място и аз идвам вместо него. Затова, като се успокоиш, ще се заемем с работа и скоро бедната ръчица ще е превързана и оправена.

След това поиска чаша подсладена вода, даде й няколко лъжици от сладката течност (Фифин обичаше да си похапва и пътят към сърцето й минаваше през небцето), обеща да й даде още, след като всичко свърши, и се залови за работа. Трябваше му помощник и той се обърна към готвачката, едра жена със здрави ръце, но тя, портиерката и бавачката побягнаха през глава. На мен също не ми се искаше да докосвам тази малка обелена ръчица, ала като видях, че няма изход, протегнах ръка да извърша необходимото. Изпревариха ме. Мадам Бек вече бе протегнала своята. Нейната ръка бе крепка, докато моята трепереше.

— Така е по-добре — забеляза докторът, обръщайки се от мен към нея.

Изборът му бе разумен. Моят стоицизъм щеше да е престорен, твърдостта ми — насилена. А нейните не бяха нито престорени, нито насилени.

— Мерси, мадам, чудесно, отлично! — възкликна докторът, когато свърши. — Чудесно хладнокръвие, използувано на място, което струва хиляди пъти повече от неуместната чувствителност.

Той бе възхитен от нейната непоколебимост, а тя — очарована от неговия комплимент. Цялата му външност, гласът му, изражението и държането му — всичко у него бе привлекателно. Когато човек го разгледаше по-внимателно — междувременно донесоха запалена лампа, защото вече се свечеряваше и падаше здрач, — аз го огледах и разбрах, че не би могло да е другояче, защото и мадам Бек бе както всяка друга жена. Този млад доктор (той беше млад) имаше необикновена външност. Фигурата му се извисяваше стройна и елегантна в малката стаичка сред групата ниски закръглени жени. Профилът му беше ясно очертан, изящен, изразителен. Наистина очите му пробягваха от лице на лице твърде живо, твърде бърже и твърде често, но те бяха хубави, такава беше и устата му; брадичката беше добре оформена, с цепка по средата, съвършена като на гръцка статуя. Що се отнася до усмивката, трудно е тъй прибързано да се намери подходящото прилагателно за нея; тя криеше нещо приятно, ала същевременно караше човек изведнъж да осъзнае всичките си недостатъци и несъвършенства, всичко, което би могло да стане прицел на присмех. Фифин обаче хареса двусмислената му усмивка и реши, че притежателят й е добър човек. Макар да й бе причинил болка, тя му подаде ръка на сбогуване и му пожела лека нощ. Той нежно потупа ръчичката, а сетне двамата с мадам тръгнаха надолу — докато тя говореше въодушевено и неспирно, той я слушаше с благодушна вежливост, примесена с някаква неосъзната присмехулност, за която не намирам подходящо сравнение.

Забелязах, че макар да владееше френския отлично, той говореше английски много по-добре; освен това цялата му външност, цветовете му, очите — всичко беше английско. Забелязах и още нещо. Докато се разминаваше с мен във всекидневната, той извърна лице — казваше нещо на мадам, но бе застанал тъй, че без да искам, го погледнах и изведнъж в съзнанието ми се избистри един спомен, който се бореше да изплува от оня миг, когато за пръв път чух гласа му. Това бе господинът, с когото разговарях в кантората, който ми бе помогнал за багажа, който ме бе превел през оня тъмен коридор на улицата, и разпознах неговите стъпки: същата решителна и равна походка, която бях следвала през прогизналите дървета.

Би трябвало да се смята, че първото посещение на този господин на улица „Фосет“ ще бъде и последно. Достопочтеният доктор Пилюл се очакваше да се върне на другия ден и нямаше да има нужда временният му заместник отново да се явява вместо него, ала орисниците бяха решили друго.

Доктор Пилюл беше повикан да прегледа някакъв богат стар ипохондрик в старинния университетски град Букен-Моази и след като му бе предписал промяна на климата и пътешествия, принуден бе да придружи своя страхлив пациент в една неколкоседмична обиколка. Не оставаше друго, освен новият доктор да продължи посещенията си на улица „Фосет“.

Виждах го, като идваше, защото мадам не смееше да повери болното дете на Тринет и ме караше да стоя доста време в детската стая. Мисля, че беше добър лекар. Фифин се възстанови бърже под грижите му, но дори с нейното оздравяване той не ни напусна. Съдбата и мадам Бек, изглежда, се бяха съюзили и бяха постановили той бавно и обстойно да се запознае с коридора, отделното стълбище и горните стаи на улица „Фосет“.