Шарлот Бронте - Вийет

Още първия ден се изкушавах да наруша това пренебрежително отношение; привлякоха ме усамотеността, мрачният вид на алеята. Продължително време я отбягвах, защото не желаех да влизам в очи, но постепенно, когато хората привикнаха с мен, с моите навици и с ония странности в характера ми — странности твърде невинни, за да будят особен интерес, твърде безвредни, за да дразнят, но въпреки това вкоренени в мене и родени с мене, неразделни от мен като самоличността ми, — аз все по-често и по-често започнах да кръстосвам тая тясна и тъмна алея. Превърнах се в градинарка за анемичните цветя, които никнеха сред гъстите й храсти. Разчистих останките от не една есен, напластени върху грубата пейка в дъното на пътеката. Заех от Готон, готвачката, кофа и четка за дъски и изтърках седалката й. Мадам ме видя, докато се трудех, и се усмихна одобрително — дали бе искрена, или не, не зная, но изглеждаше искрена.

— Я гледай — възкликна тя — колко работлива била мадмоазел Люси! Харесва ли ви тази алея, мийс?

— Да — отвърнах. — Тиха е и сенчеста.

— Така е — отвърна тя благо; и мило ми препоръча да идвам, когато поискам, защото, след като не бях определена за надзирателка, не бях и задължена да се разхождам с ученичките си; само помоли да позволя на децата й да идват при мене, за да говорят на английски.

Та вечерта, за която споменах, аз стоях на скритата пейка, почистена от плесен и мухъл, заслушана в далечния грохот на града. Всъщност той съвсем не беше далечен. Училището се намираше в центъра на столицата, на пет минути от парка, на десетина минути от дворцовите сгради. Съвсем наблизо минаваха широки осветени булеварди, които в този миг кипяха от живот, по тях трополяха каляски на път за някой бал или за операта. Същият този час, в който животът в нашия пансион замираше, в който се духваше последната лампа и се затваряше завесата край всяко легло, подаваше в града край нас сигнала за нощните забавления. Но аз не мислех за този контраст. По природа не съм склонна към развлечения. На бал и на опера изобщо не бях стъпвала и макар често да слушах да разправят за тях и да бях пожелала да ги посетя, то бе с желанието на човек, който не се стреми към удоволствие на всяка цена, който не се смята отреден да блесне в дадено общество, щом веднъж си пробие път до там; не беше цел, определена да се стигне, глад — да бъде задоволен; то бе по-скоро притихнал копнеж да видя нещо, невиждано от мен до днес.

По небето плуваше луна — не пълна, а тънкият сърп на новия месец. Съзирах го през пролуката на листата над мен. Той, както и звездите, не ми бяха чужди, подобно всичко наоколо. Знаех ги от детството си. Виждала бях този златен знак с тъмния глобус в извивката му да се спира в лазура до старата трънка на хребета на старата ливада в стара Англия, в миналите дни, също както се облягаше и сега на една тържествена камбанария в тази европейска столица.

О, детство мое! И мене ме вълнуваха дълбоки чувства. Макар да живеех затворено и да изглеждах непристъпна, замислех ли се за миналото, вълнувах се дълбоко. Настоящето ме принуждаваше да го приемам като стоик; що се отнася до бъдещето — бъдеще като моето! — най-добре да бях мъртва. Затуй умишлено потисках пламъка в себе си в каталепсия и в мъртвешки транс.

По онова време, спомням си добре, почти се ужасявах от всичко, което би могло да ме разтърси — например промените във времето, — защото тези неща пробуждаха у мен съществото, което се опитвах да приспя, и раздвижваха дълбокия копнеж, който не можех да задоволя. Една нощ избухна гръмотевична буря, ураганен вятър ни накара да скочим от леглата. Католичките се уплашиха и взеха да се молят на своите светци. Що се отнася до мен, бурята ме завладя неудържимо, бях извадена от летаргията и бях тласната към живота. Станах, облякох се, измъкнах се през прозореца до леглото ми и седнах на перваза, с нозе, опрени о покрива на съседната по-ниска сграда. Беше мокро, бурно, тъмно като в катраница. В спалнята всички се бяха скупчили уплашено край нощната лампа и се молеха на глас. Не бях в състояние да се прибера. Неустоимо беше удоволствието да се наслаждавам на бурята, на мрака и блясъка на мълниите, да слушам песен, която човешкото слово не е в състояние да предаде — тъй страховито-тържествена и тя, да гледам облаците, раздирани и прорязвани от бели, ослепителни светкавици.

Тогава ме обхваща копнеж, който не ме оставя цяло денонощие, исках нещо да ме изтръгне от сегашното ми съществование и да ме поведе нагоре и надолу. Този копнеж и подобните нему трябваше да бъдат унищожаване с удар по главата; нещо, което извърших, образно казано, тъй както и постъпила израилтянката Иаил с ханаанския вожд Сисара; забих по един кол в слепоочията и Ала за разлика от Сисара те не умряха; замаяха се само и често завъртаха кола с бунтовен гняв. Тогава слепоочията кървяха, а мозъкът пулсираше болезнено.