Шарлот Бронте - Вийет

— Вижте! — прошепна докторът внезапно; докато едната му ръка се сключваше върху онова, което му дадох, с другата той посочи през клонака.

Погледнах. Съзрях мадам, заметната с шал, в домашна роба и по пантофи, тихичко за слиза по стълбите и да се прокрадва като котка из градината. След две минути щеше да се сблъска с доктор Джон. Но ако тя беше котка, той пък напомняше леопард; поискаше ли, нямаше стъпка по-лека от неговата. Той я проследи с очи и щом тя зави зад един ъгъл, прекоси градината с два безшумни скока. Тя се появи, но той вече бе изчезнал. Розин му помогна като бързо затвори вратата между него и гонителката му. Аз също бих могла да си отида, но предпочетох да срещна мадам открито.

Макар всички да познаваха навика ми да посрещам здрача в градината, за пръв път бях останала толкова до късно. Убедена бях, че мадам се бе объркала — тръгнала бе да ме търси и бе решила да спипа нарушителката из засада. Очаквах да ме накаже. Но не. Тя беше олицетворение на добротата. Дори не ме и смъмри, не показа и следа от изненада. С присъщата й тактичност, ненадмината от ни едно живо същество, тя заяви, че била излязла просто да глътне малко от „нощния повей“.

— Каква прелестна нощ! — възкликна, като гледаше към звездите. Луната вече се бе скрила зад широката камбанария на „Свети Йоан Кръстител“. — Колко е хубаво! Какъв свеж въздух!

И вместо да ме отпрати, задържа ме да минем няколко пъти по главната алея. А когато накрая и двете се прибирахме, тя приятелски се облегна на рамото ми — подкрепи се да изкачи входните стъпала. На раздяла бузата и се намери пред устните ми:

— Лека нощ, мила приятелко, спете добре! — сбогува се тя любезно.

Усетих,че се усмихвам, докато лежах будна и замислена в леглото си — усмихвах се на мадам. Лицемерното й, любезно държане бяха за оня, който я познава, неоспоримо доказателство, че в ума й се гнезди някакво подозрение. През пролука или наблюдателница, през отворени клони или отворен прозорец, тя несъмнено бе доловила, отблизо или отдалеч, погрешно или правилно, нещичко от случилото се през тази вечер. Каквато бе умела в изкуството да разузнава, почти не бе възможно в градината й да бъде подхвърлено ковчеже или натрапник да прекоси алеите, за да го търси, без тя, в леко разклатено клонче, прокрадваща се сянка, необичайните стъпки, потайния шепот (макар доктор Джон да изрече тихо ония няколко думи, боботенето на мъжкия му глас се е понесло, предполагам, из цялата градина) — без тя, повтарям, да усети, че в нейните владения се вършат необичайни неща. Какво точно, сигурно няма да знае, нито ще й е стигнало времето да открие, но някаква прелестна малка интрига чака да бъде разкрита и в центъра й, увита като пашкул от паяжинни нишки, тя бе спипала „мийс Люси“, заплетена непохватно като глупава муха!

Отново имах случай да се усмихна — не, всъщност да се присмея — на мадам подир по-малко от едно денонощие след сцената, описана в последната глава.

Вийет има климат също тъй разнообразен, макар и не тъй влажен, както в повечето от европейските столици. След тихият залез последва ветровита нощ и през целия следващ ден бушуваше суха буря — беше мрачно, макар да не валеше; улиците бяха замъглени с прахоляк и пясък от големите булеварди. Не зная дали дори при хубави дни бих се изкушила да прекарам вечерните часове за учение и почивка там, където бях вчера. Моята алея, всъщност всички пътечки и храсти в градината се озаряваха от нова, неприятна светлина; усамотението ми бе станало съмнително, спокойствието — несигурно. Оня прозорец, отгдето валяха записки, бе осквернил приятното до скоро кътче, над което надничаше, а навсякъде другаде очите на цветята бяха прогледнали и чворовете на дървесните стволове се бяха превърнали в тайни уши. Наистина имаше някои растения, стъпкани от доктор Джон по време на неговото припряно и безплодно търсене, които ми се щеше да повдигна, да полея и съживя; оставил бе и следи от стъпки в лехите, но тях въпреки силния вятър аз бях успяла да залича в един свободен миг още рано сутринта, преди някой да ги е зърнал. Замислена, седнах примирена пред бюрото с учебника по немски, докато ученичките се захващаха с вечерните си уроци, а другите учителки се занимаваха с ръкоделията си.

Сцена на тези вечерни занимания бе трапезарията, помещение, далеч по-малко от трите класни стаи, защото тук се допущаха само пансионерките, а те бяха едва двадесетина. От тавана над две маси висяха две лампи; те биваха запалвани от здрач и това бе знак да се затворят учебниците, да се изопнат лицата, да се възцари мълчание и да се започне урокът по вероучение. Споменатият урок по вероучение беше, както скоро открих, замислен предимно за цялостно потъпкване на интелекта, за целесъобразно унижение на ума, лекарство за Здравия Разум, което той да преглъща в свободното си време и да заяква от него доколкото може.