Шарлот Бронте - Вийет

Мина половин-един час. Жоржет проплака, че вече й се спи. „Ще спиш, детенце, на пук на мама и на доктора, — помислих си, — ако до десет минути не дойдат.“

Ето! Дочу се звън, прозвучаха стъпките, изненадвайки стълбището с бързината, с която отхвърляха стъпалата. Розин доведе доктор Джон и с онова освободено държане, характерно за нея, и общо взето, привичка за жителите на Вийет като цяло, остане да чуе какво ще каже. Присъствието на мадам би я върнало набързо към нейните владения в коридора и стаичката, но нито моето, нито онова на който и да било учител или ученичка я тревожеха. Хубавка, спретната и нахална, тя стоеше, мушнала ръце в джобовете на шарената си престилка, и оглеждаше доктор Джон без страх и свян, сякаш той беше картина, а не жив човек.

— На малкото нищо му няма, нали? — запита тя, като кимна с глава към Жоржет.

— Нищо особено — долетя отговор, докато докторът забързано пишеше с молива някаква невинна рецепта.

— Добре тогава! — продължаваше Розин, като пристъпи близо до него, докато той прибираше молива. — А кутийката — намерихте ли я? Господинът онази вечер изчезна като вихрушка, нямах време да го запитам.

— Намерих я — да.

— А кой я беше хвърлил? — продължи Розин, изричайки същите ония думи, които така бих искала да кажа, но нямах нито сили, нито смелост да ги произнеса. Колко умеят някои хора да съкращават пътя до известна цел, която на други изглежда направо недостижима!

— Това може да е моя тайна — възкликна доктор Джон накъсо, но без надменност. Той очевидно познаваше характера на гризетките, или в случая — на Розин.

— Но все пак — не се смути тя, — господинът е знаел, че е хвърлена, щом като дойде да я търси. Откъде знаеше?

— Преглеждах един малък болен в съседния колеж — отвърна той — и видях, като я хвърли от прозореца на неговата стая, затова дойдох да я прибера.

Колко просто било обяснението! В бележката се споменаваше за някакъв лекар, който в момента преглеждал „Гюстав“.

— Така ли! — ахна Розин. — Нима няма нещо тайнствено — някаква тайна любов например?

— Както виждате, тук няма нищо — отвърна докторът, протягайки й своята празна слан.

— Колко жалко! — възкликна гризетката. — А пък аз какво ли вече не си бях помислила.

— Наистина ли? Напразно сте си напъвали ума — отвърна хапливо докторът.

Тя се нацупи. Докторът не успя да сдържи усмивката си, извикана от нейната гримаса. Когато се смееше в изражението му имаше нещо особено добродушно и мило. Забелязах ръката му да се насочва към джоба.

— Колко пъти сте ми отваряли вратата през последния месец? — запита я той.

— Господинът помни по-добре е от мене — долетя готовият отговор.

— Сякаш си нямам друга работа — отвърна той, ала видях да й дава една златна монета, която тя прие невъзмутимо и изтича навън да отговори на звънеца, който сега звънтеше на всеки пет минути, защото придружниците пристигаха да отведат приходящите ученички.

Нека читателят не съди строго Розин. Всъщност тя не беше лошо момиче и нямаше представа, че да приемеш, каквото ти подхвърлят, е оскърбително, нито смяташе за невъзпитано да разговаря като вятърничава сврака с най-благородния мъж на света.

Освен историята с кутийката от слонова кост от горния разговор научих и нещо друго — а именно, че не муселинената рокля, розова или сива, нито пък престилката с къдри и джобчета са виновни за разбитото сърце на доктор Джон. Тази тоалетни принадлежности се оказаха невинни като синята дрешка на малката Жоржет. Толкова по-добре. Но коя тогава бе виновницата? Какви бяха основанията, каква бе причината, какво бе обяснението на цялата история? Някои точки се изясниха, но още много останаха непрогледни като нощта!

„Тъй или инак — креснах си раздразнено, — това не е твоя работа!“ — И като извърна поглед от лицето, върху което бях спряла питащите си очи, вгледах се през прозореца в градината долу. Междувременно доктор Джон, застанал край леглото, бавно нахлузваше ръкавиците си и наблюдаваше как малката му пациентка притваря очи и разтваря розови устнички в прегръдките на съня. Изчаквах да си тръгне с привичния му рязък поклон и едва чутото „лека нощ“. Тъкмо когато взимаше шапката си, очите ми, зареяни към високите жилища, ограждащи градината, видяха познатия прозорец внимателно да се отваря. Не зная дали някой отвърна на този знак откъм невидимия ъгъл на нашата сграда, но незабавно след това нещо бяло и леко полетя надолу от оня прозорец — то се знае, второто любовно писъмце.