Шарлот Бронте - Вийет

Забравихме своите недостатъци в сивото ежедневие, но те ни се натрапват неприятно при онези празнични случаи, когато хубостта трябва да блесне.

Тъй или инак, в същата тази „сенчеста“ дреха аз се чувствувах удобно и приятно — предимства, които нямаше да изпитвам, ако бях облякла нещо по-ярко или по-натруфено. Мадам Бек подкрепи самочувствието ми: нейната рокля бе почти тъй дискретна като моята, с това изключение, че тя носеше гривна и една голяма брошка, искряща от злато и скъпоценни камъни. Срещнахме се случайно на стълбите и тя ми кимна и се усмихна одобрително. Но не защото сметна, че изглеждам елегантна — това не би я заинтересувало, — а защото намери, че съм облечена „благоприлично“ и „почтено“, а пък Благоприличието и Почтеността бяха двете божества, които мадам боготвореше. Тя дори поспря, положи на рамото ми облечената си в ръкавица ръка, в която държеше бродирана и парфюмирана кърпичка, и прошепна в ухото ми един сарказъм по адрес на другите учителки (които току-що я бях видяла да хвали в лицата им).

— Няма нищо по-нелепо от това зряла жена да се облича като петнадесетгодишно момиченце — ето тази Сент Пиер прилича на стара кокетка, която се преструва на девица.

Понеже се бях облякла поне няколко часа преди всички останали, почувствувах желанието да се отделя, ала не в градината, където прислужниците бързаха да наредят дългите маси, да наслагат столовете и да постелят покривките за закуска, а в класните стаи, които сега бяха празни, тихи, хладни и чисти; стените им бяха прясно боядисани, подовете чисто измити, дори още влажни, свежи цветя във вази красяха нишите в стената, пердетата, току-що изпрани, красяха големите прозорци.

Оттеглих се в стаята на първи клас, по-малка и по-спретната от другите, взех от стъкления шкаф, чийто ключ държах, една книга — заглавието обещаваше да е интересна — и седнах да чета. Стъклените врати на тази класна стая се отваряха към голямата беседка; клоните на акацията докосваха стъклата, протягайки се в розовия храст, разцъфнал до отсрещния трегер. В този розов храст, неуморни и щастливи, жужаха пчели. Тъкмо когато монотонното жужене, лъскавата сянка, топлото, самотно спокойствие на моето убежище бяха започнали да отвличат вниманието ми от страницата, да замътват погледа ми и да ме понасят по пътеките на мечтанието, надолу към долината на бляновете — тъкмо тогава острото издрънчаване на входния звънец ме върна към действителността.

Този звънец бе звънял през цялата сутрин, тъй като работници, прислужници, коафьори и шивачки влизаха и излизаха по своите работи. Освен това имаше всички основания да се очаква, че ще продължи да звъни и през целия следобед, защото поне още стотина приходящи ученички трябваше да пристигнат в каляски или фиакри; а да се мисли, че ще замлъкне през останалата част на вечерта, когато родителите и приятелите щяха да си съберат за пиесата, също не бе възможно. При тези обстоятелства — една иззвъняване — дори най-остро иззвъняване — беше нещо най-естествено. И все пак този именно зов имаше някакъв свой акцент, който стресна моите мечти и бутна книгата от коляното ми.

Навеждах се да я вдигна, когато във вестибюла, през коридора, през „карето“, през първи клас, после през втори, после през салона — прозвучаха бързи, ритмични, уверени стъпки. Затворената врата на първи клас — моето убежище — не послужи за пречка; тя се отвори рязко и в празнината застанаха едно палто и една „гръцка шапка“, а сетне две очи първо само ме огледаха, а сетне жадно се впиха в мен.

— Ето я! — изрече един глас. — Познах, ето я англичанката. Толкоз по -зле. Англичанка до мозъка на костите си и съответно жена целомъдрена — тя ще ми свърши работа, сигурен съм в това!

А после със строга учтивост (изглежда смяташе, че не съм разбрала какво е измърморил тъй нелюбезно на френския си език) и с най-непоносимо неправилен английски рече:

— Мийс, да играе трябвате. Загубено сме там.

— С какво мога да ви услужа, господин Пол Еманюел? — запитах го аз, защото това беше самият Пол Еманюел, и то обзет от голямо вълнение.

— Да играе трябва. Няма да откажете, да се плашите, да се прави скромна. Прочетох чертите ви вечерта, когато пристигнахте, видях вашите особености. Да играе можете, трябва да играе.

— Но как, господин Еманюел? Какво искате да кажете?

— Няма време за загубване — продължи той и заговори на френски: — Да захвърлим неохотата, извиненията, превземките. Трябва да играете една роля.