Шарлот Бронте - Вийет

— Красиво е, нали? — поиска потвърждение моят придружител.

Би трябвало да отвърна утвърдително, ала сърцето ми се качи в гърлото. Господин Пол разбра това, хвърли смръщен поглед и разтърси ръката ми укорително.

— Ще сторя всичко по силите си, но бих искала това да е преминало — обадих се аз. А сетне запитах: — Нима ще трябва да пресечем през тази тълпа?

— В никакъв случай, аз уреждам нещата по-добре. Ще прекосим през градината — оттук.

Миг след това се озовяхме навън. Хладната, спокойна нощ ме посъживи. Нямаше луна, но отраженията от многобройните осветени прозорци озаряваха двора, дори и алеите не тънеха в мрак. Небето бе безоблачно, тържествено от трептенето на своите живи огньове. Колко меки са нощите на континента! Колко са нежни, ласкави, спокойни! Няма морски мъгли, няма я смразяващата влага, безоблачни са като пладне и свежи като утрин.

Прекосихме двора в градината и достигнахме стъклената врата на първи клас. Тя зееше отворена подобно останалите врати през тази нощ. Влязохме, а оттам ни въведоха в малък кабинет, който разделяше първи клас от голямата зала. Този кабинет ме заслепи, тъй ярко беше осветен. Той ме оглуши, ехтеше от гласове. Задуши ме, беше толкова горещо, препълнено, претъпкано.

— Въдворете ред! Пазете тишина! — извика господин Пол. — Какъв е този хаос? — кресна той и изведнъж гласовете стихнаха. С няколко думи и с много ръкомахане пропъди половината от присъствуващите и нареди на останалите да се подредят. Тези останали вече бяха облечени за сцената. Това бяха артистките, а тази беше гримьорната стая. Господин Пол ме представи. Всички се взряха в мен, няколко се изкискаха. Бяха истински изненадани. Не очакваха, че англичанката е способна да играе във водевил. Дженевра Фаншоу, красиво облечена за ролята си и смайващо красива, ме погледна с кръгли като мъниста очи. Радостно възбудена, без следа от страх или стеснение, тя прие моето явяване като сътресение в радостта й. би възкликнала високо, ала господин Пол успя да обуздае и нея, и останалите.

След като огледа и разкритикува цялата група, той се извърна към мене.

— Вие също ще трябва да се облечете за ролята си.

— Да се облече — да се преоблече като мъж ли? — възкликна Зели Сент Пиер, пристъпи и подаде услужливо: — Аз лично ще я облека.

Ала да бъда облечена като мъж, не ми беше приятно и не ми беше по волята. Склонила бях да възприема мъжко име и мъжка роля, но що се отнася до облеклото — не! Щях да запазя своите дрехи, та каквото и да стане. Нека господин Пол да се гневи, да вдига шум, аз ще си остана в своите дрехи. Заявих го с глас, изпълнен с решителност и неотстъпчивост, макар да беше тих и неуверен.

Той не избухна отведнъж, нито се разгневи, както очаквах. Запази мълчание. Но Зели отново се намеси:

— Ах, какво мъжле ще излезе от нея! Ето ги дрехите, всичките — пълен комплект, големички са, обаче аз ще ги оправя. Хайде, мила приятелко, хубава англичанке!

И тя се изкиска, защото аз не бях „хубава“. Дръпна ме за ръката, отвеждаше ме вече. Господин Пол продължаваше да стои безразличен — неутрален.

— Не се дърпайте — настоя Сент Пиер, защото аз наистина се теглех назад. — Ще развалите всичко, ще провалите величието на пиеската, радостта на участвуващите заради вашето честолюбие. Това ще е ужасно. Господинът няма да позволи, нали?

Тя потърси погледа му. Аз също очаквах да хвана очите му. Той погледна нея, сетне — мене.

— Стойте! — извика и спря Сент Пиер, която упорито се мъчеше да ме завлече подире си. Всички очакваха решението. Той не беше нито ядосан, нито раздразнен; усетих го и се окуражих.

— Не харесвате тези дрехи, така ли? — запита и посочи мъжкия костюм

— Ще приема някои, но не всичките.

— Но как ще стане това — как ще играете ролята на мъж, ако се появите на сцената в женска рокля? Наистина, представлението е любителско, „пансионерски водевил“; бих разрешил известни отклонения и все пак нещо трябва да подскаже, че сте от „по-благородния пол“.

— И така ще бъде, господине, обаче настоявам да се облека както аз искам. Никой да не ми пречи, да не ми натрапват разни неща. Позволете ми да се облека сама.

И господин Пол без нито дума повече взе дрехите от Сент Пиер, подаде ми ги и ми позволи да премина в съблекалнята. Щом останах сама, аз се успокоих и се залових за робата. Като запазих женското си облекло без никаква промяна, просто сложих върху него една малка жилетка, една яка и връзка, както и едно малко сако — вещи от гардероба на брата на някаква ученичка. Разплетох плитките си, прилепих дългите коси отзад към темето, причесах косите отпред на една страна, взех шапката и ръкавиците в ръка и излязох. Господин Пол ме очакваше, чакаха ме и другите. Той ме погледна.