Шарлот Бронте - Вийет

Нима съм в Англия? Нима съм в Бретън — възкликнах развълнувана, бързо дръпнах пердето на прозореца и погледнах навън, опитвайки се да открия къде съм, почти готова да срещна спокойствие, старинни, красиви сгради и чистия сив паваж на улица „Света Ана“, а в дъното й да съзра кулите на катедралата; или пък, най-малкото, да видя друг някакъв глад — някоя улица във Вийет, ако не булевард в някой приятен и старинен английски глад.

Вместо това през рамка на листа, скупчени край високия прозорец, аз се взирах в тревистата площ на някаква поляна с дървета, които се вдигаха от ниския долен край — високи горски дървета, каквито отдавна не бях виждала. Те се огъваха под октомврийския вятър; между стволовете им съзрях широка улица, по която лежаха купчини жълти листа, а други подхвръкваха, гонени от западния вятър. Какъвто и да бе пейзажът по-нататък, той, изглежда, бе равнинен и тези високи буки го скриваха от погледа. Мястото изглеждаше усамотено и съвсем чуждо за мен. Изобщо не го познавах.

Отново си легнах. Леглото ми бе в малка ниша. Извих глава към стената и стаята с нейните удивителни предмети изчезна от очите ми. Изчезна ли? Не! Защото докато променях положението си с тази надежда, забелязах в зеленото пространство между сбраните и нагънати завеси да виси една широка позлатена рамка с някакъв портрет. Беше нарисуван — и то отлично — с водни бои; една глава, глава на момче, свежа, изобразена като жива, сякаш ме заговори, одухотворена. Беше младеж на около шестнадесет години, светъл, с пращящи от здраве бузи; косите бяха дълги, не тъмни, със слънчеви оттенъци, проницателни очи, хубава уста и весела усмивка, изобщо много приятно лице, особено за оня, който се смята в правото си да притежава този младеж — например за родителите му или пък сестрите. Всяка малка романтична ученичка би могла да се влюби в него. Очите гледаха така, сякаш ако бяха малко по-възрастни, щяха да отговорят с огнен любовен взор. Не бях в състояние да кажа дали по-късно биха могли да излъчват равния блясък на вярата; но на повърхностните чувства устните му щяха да отвръщат капризно и самоуверено.

Опитвах се да приемам всяко нова откритие колкото можеше по-спокойно и си прошепнах: „Ах, този портрет висеше в стаята за закуска над камината — прекалено високо, както ми се струваше навремето. Добре си спомням как се покачих на столчето от пианото, за да го откача, и като го вземах в ръце, опитвах се да проникна зад хлътналите очи, чийто поглед под лешниковите клепачи ми приличаше на тайна усмивка; и много обичах да разглеждам цветовете на бузите и изражението на устата“. Не вярвах въображението на художника да е в състояние да доразкраси извивката на тази уста или пък брадичката; дори с моето невежество знаех, че те са действително красиви, и аз си блъсках ума да разбера как е възможно нещо, което тъй дълбоко очарова, да причинява в същото време такава дълбока болка? Веднъж, за да изпитам себе си, вдигнах малката „миси“ Хоум и я накарах да разгледа картината.

— Харесваш ли я, Поли? — запитах детето. То изобщо не отговори, но дълго застана загледано, докато накрая чувствителният му поглед се затъмни и то проплака:

— Пуснете ме долу.

Пуснах и си казах: „Детето, и то го усеща.“

Премислих отново всичко това и додадох: „Той си има недостатъци и все пак едва ли съществува човек, по-прекрасен — и по-либерален, по-приветлив, по-хубав.“ Завърших мислите си с ясно произнесеното име: „Греъм!“

— Греъм? — отекна внезапно нечий глас до постелята ми, — Греъм ли искате да дойде?

Огледах се. Загадката се задълбочаваше, удивлението стигаше вече своя връх. Странно бе да видя познатия портрет на стената, ала още по-странно бе да се обърна и да видя тъй добре познатата личност насреща си — една жена, една дама, жива и материална, стройна и елегантна, в дивашка копринена рокля и с боне, което отлично подхождаше на плитките й на матрона и майка. И нейното лице излъчваше добрина — твърде състарено вече, за да се нарече красиво, то издаваше ум и силен характер. Малко се беше променила — станала бе само по-строга, по-пълна, но това бе тя, моята кръстница — самата мисис Бретън.

Запазих външно спокойствие, макар вътрешна да бях силно развълнувана. Пулсът ми биеше лудо, кръвта напусна страните ми, които се вледениха.

— Госпожо, къде се намирам? — запитах я аз.

— В сигурно убежище, където се грижат за вас. Отпуснете се, докато се оправите. Тази сутрин изглеждате зле.

— Дълбоко съм удивена, не зная дали да се доверя на разума си, или той ме подмамва във всяко отношение. Но вие говорите английски, нали, госпожо?