Шарлот Бронте - Вийет

Докато четеше, почувствувах, че се ослушва — ослушваше се за сина си. Не бе от хората, гдето ще си признаят, че са притеснени; но времето още не бе утихнало и ако Греъм бе из града в този силен вятър, който виеше все тъй неукротимо, знаех, че майчиното сърце ги придружава.

— Закъсня с цели десет минути — забеляза тя, поглеждайки часовника. Но миг след това по погледа, вдигнат от вестника, и по лекото накланяна на главата към вратата разбрах, че е чула някакъв звук. Скоро челото й се проясни тогава дори и моето уха, ненавикнало като нейното, долови метално изскърцване на отворена дворна врата, стъпки по настилката и най-сетне — звънеца на входа. Той се бе върнал. Майка му напълни малкото чайниче от чайника, придърпа към огъня тапицирания син стол с големи възглавници — стол, полагащ й се по право, който друг някой бе узурпирал безнаказано. И когато този някой се изкачи по стълбите — нещо, което стори след малко, — позабави се, изглежда, да оправи външния си вид, пострадал от ветровитата и дъждовна нощ, — и когато влезе, майка му, скривайки радостната си усмивка, запита строго:

— Ти ли си, Греъм?

— Че кой друг може да е, мамо? — отвърна виновният и се намести на абдикирания стол.

— Знаеш ли, че заслужаваш студен чай, загдето закъсня?

— Но няма да си получа заслуженото, защото чувам веселото къкрене на чайника.

— Приближи се до масата, мързеланко. Все към моя стол ти е окото. Ако имаш капка чувство за приличие, би трябвало да отстъпиш този стол на старата дама.

— Готов съм, но милата стара дама настоява да го взема аз. Как е пациентката ти, мамо?

— Тя ще дойде по-близо и сама ще ти каже — заяви мисис Бретън, извръщайки се към моя ъгъл; при тази покана аз пристъпих. Греъм любезно стана да ме поздрави. Беше се изправил пред огнището — фигура, оправдаваща нескритата гордост на майка му.

— Значи слязохте долу — възкликна тай. — Следователно сте добре — много по-добре. Никога не очаквах, че ще се срещнем така. Снощи се поуплаших за вас и ако не бързах към един умиращ пациент, никога не бих ви изоставил, но майка ми е половин лекар, а и Марта е отлична сестра. Видях, че сте припаднала, но нямаше нищо страшно. На какво се дължеше, ще науча тепърва, както и останалите подробности. А междувременно вярвам, че наистина сте по-добре.

— Много по-добре съм — отвърнах спокойно. — Много по-добре, благодаря ви, доктор Джон.

Защото, читателю, този строен млад мъж, този мил син, този мой гостоприемен домакин, този Греъм Бретън, беше доктор Джон — той и никой друг; — нещо повече — аз установих тази идентичност без изненада. Още когато чух стъпките на Греъм по стълбите, знаех каква фигура ще влезе, за кого да подготвя очите си. Откритието не беше от днес; разбрала го бях много отдавна. Естествено, отлично помнех младия Бретън, и макар десет години (от шестнадесетата до двадесет и шестата му година) да могат много да променят момчето, превръщайки го в зрял мъж, те все пак не са в състояние да наложат такава основна промяна, която напълно да заслепи очите и да обърка паметта. Бретън бе запазил прилика с момчета на шестнадесет. Той имаше неговите очи, имаше и някои от чертите му — всъщност цялата отлично оформена долна част на лицето. Скоро го открих. За пръв път го разпознах в оня момент, разказван преди няколко глави, когато съсредоточеният ми взор ми бе навлякъл неговия безпощаден укор. Допълнителното оглеждане потвърди с най-голяма точност това първо откритие. Проследих в жеста, държането, в навиците му на зрял мъж всичко онова, което се загатваше в юношата. Долавях в плътния му вече глас акцента на миналите дни. Характерни поврати във фразата, типични за него някога, все още се долавяха в речта му; същото беше с изражението на устните и очите, с усмивката, с внезапния лъч, проблеснал в ирисите под изразителното му чело.

Да изрека нещо по въпроса, да намекна за откритието си, не отговаряше на моя начин на мислене, нито подхождаше на моята чувствителност. Обратното — предпочитах да запазя мълчание. Приятно ми бе да го срещам, обвита в облака, през който той не беше в състояние да проникне, докато той самият стоеше отпреде ми, облян с особена светлина, която сияеше над главата му, трептеше край нозете му, но не проникваше отвъд.

Знаех, че ще му е все едно, ако се бях изстъпила и бях заявила: „Аз съм Люси Сноу!“ Затова оставах на учителското си място; а след като той никога не запита за името ми, не му го и казах. Чуваше да ме наричат „мис“ и „мис Люси“, ни веднъж не долови презимето ми „Сноу“. Що се отнася до разпознаване от пръв поглед — макар да бях много по-малко променена и от него, — това изобщо не му б минало през ума; защо тогава аз да го подтиквам?