Шарлот Бронте - Вийет

По време на чая доктор Джон бе любезен, защото бе такъв по нрав. Когато привършихме и таблата с нейните прибори бе изнесена, той ми приготви удобно кътче от възглавници в ъгъла на дивана и ме покани да седна там. Той и майка му също приближиха до огъня и след като поседяхме тъй десетина минути, улових, че погледът на кръстницата, е вперен в мене. Жените са много по-съобразителни за някои неща от мъжете.

— Чудно нещо! — възкликна тя. — За пръв пън срещам такава поразителна прилика. Греъм, не го ли забеляза?

— Какво да забележа? Какво й става на старата дама? Как се взираш, мамо! Човек би помислил, че си станала ясновидка.

— Кажи ми, Греъм, на кого ти напомня тази млада дама? — И ме посочи.

— Мамо, ти я смущаваш. Неведнъж съм ти казвал, че твоята спонтанност е най-големият ти недостатък. Не забравяй освен това, че тя не те познава и не знае характера ти.

— Ето сега, като свежда поглед, гледай я, като се извръща — на кого прилича, Греъм?

— Слушай, майко, ти задаваш гатанката, значи ти трябва да я разгадаеш.

— И разправяш, че отдавна си я познавал — откакто ходиш в пансиона на улица „Фосет“, — а досега да не ми споменеш за тази невероятна прилика!

— Как да ти кажа нещо, което не ми е направило впечатление и което и сега не проумявам. Какво имаш предвид?

— Глупаво момче. Погледни я де!

Греъм ме погледна. Но аз не можах да издържам повече. Разбрах какъв ще е краят и реших да го изпреваря.

— Доктор Джон — обадих се аз — е имал толкова грижи на главата, откакто се разделихме на улица „Света Ана“, че докато аз веднага, още преди няколко месеца, открих мистър Греъм Бретън, на него и през ум не му е минало, че може да познава Люси Сноу.

— Люси Сноу! Така си и мислех! Знаех си! — извика мисис Бретън. И бързо пристъпи към мен и ме целуна. Някои жени сигурно биха вдигнали голяма олелия при подобно откритие, без да са особено зарадвани от него; но не бе в привичките на кръстница да създава паника — тя предпочиташе приглушените сърдечни излияния. Тъй че и двете изразихме изненадата си само с няколко думи и кратък поздрав; и все пак зная, че тя се зарадва, зарадвах се и аз. Докато ние подновявахме старото си познанство, Греъм, седнал насреща ни, мълчаливо изживя своето учудване.

— Мама ме нарича глупаво момче и май че съм точно такъв — най-сетне се обади той, — защото, честна дума, колкото и често да съм ви виждал, не съм и подозирал този факт. А сега всичко осъзнавам. Люси Сноу! Ами разбира се! Спомням си я отлично и ето я, седнала тука — няма никакво съмнение. Но — додаде той — не е възможно през цялото това време да сте знаели, че се познаваме отдавна и да не сте ми казали нито дума?

— Разбира се, че знаех — долетя моят отговор.

Доктор Джон се въздържа от коментари. Предполагам, че е намерил мълчанието ми за странно, но прояви снизхождение и не ме осъди. Мисля освен туй, че е сметнал за неприлично да разпитва по-подробно, да се интересува защо и за какво съм се въздържала, и макар да е изпитвал известно любопитство, случаят не бе чак толкова значителен, та да позволи на любопитствата си да надделее над възпитанието.

От своя страна аз се осмелих единствено да го запитам дали си спомня как го съзерцавах втренчено веднъж, защото лекото раздразнение, което той прояви в оня случай, все още не ми излизаше от ума.

— Помня — отвърна той. — Май че дори се ядосах.

— Сигурно сте ме сметнали за твърде смела? — запитах го.

— Нищо подобно. Но понеже ви знаех като стеснителна и свита, запитах се какви ли недостатъци в характера или лицето ми са се оказали толкова притегателни за иначе сведените ви очи.

— Сега разбирате ли какво е било?

— Напълно.

В този миг мисис Бретън ни прекъсна с многобройни въпроси за изминалите дни; заради нея аз се принудих да си припомня преживените тревоги, да изясня причините за необяснимото си отчуждение, да разкажа за едноборството си с Живота, Смъртта, Скръбта и Съдбата. Доктор Джон слушаше почти мълчаливо. След това той и тя ми разказаха за промените, през които са преминали пък те. Дори и техният живот не протекъл безгрижно и Съдбата поискала обратно щедрите си навремето дарове. Ала тази тъй смела майка и този юначен син се преборили здравата със света и накрая възтържествували. Самият доктор Джон бе от ония, чието раждане е било озарено от благосклонни планети. Дори и най-лошите страни да бе изправило пред него Злополучието, той щеше да ги отстрани с усмивка. Силен и весел, непоколебим и смел, не припрян, а неустрашим, той бе в състояние да ухажва самата богиня на Съдбата и да изтръгне от каменните й зеници почти любовен лъч.