Шарлот Бронте - Вийет

„Дженевра!“ Той я намираше за толкова красива, тъй добра, говореше тъй възхитително за нейното очарование, за нейната сладост, за невинността й, че макар и да знаех каква е действителността, нещо като отразено сияние започна да я обръща дори в моето съзнание. И все пак, читателю, позволявам си да призная, че той твърде често приказваше глупости, ала аз се опитвах да проявявам към него неизчерпаемо търпение. Научила си бях урока. Запомнила бях колко остро ме заболя, когато го раздразня, натъжа или разочаровам. По някакъв странен начин станах по-егоистична и нямах сили да се лиша от удоволствието да задоволявам настроенията му и да се подчинявам на волята му. Струваше ми се нелогичен, когато упорито продължаваше да се съмнява и да унива от страха, че нямало да успее да спечели предпочитанието на мис Фаншоу. В мислите си, по-цялостно и от преди, аз се оставих да ме завладее измислицата, че тя кокетира само за да го подмамва и че в сърцето си копнее за всяка негова дума и негов поглед. Понякога той успяваше да ме раздразни въпреки решението да понасям и изслушвам всичко, а веднъж тъй силно удари с кремъка на моето търпение, че отново хвърлих искри. Един ден, за да укротя нетърпението му, се впуснах да го убеждавам, че дълбоко вярвам в намеренията на мис Фаншоу накрая са предпочете него.

— Уверена била! Лесно е да се приказва така, но какви основания имам аз за подобна увереност?

— Най-сериозни основания.

— Добре тогава, Люси, избройте ми ги!

— Знаете ги не по-зле от мене, и след като ги знаете, доктор Джон, удивлявам се, че се съмнявате в нейната вярност. Да се съмнявате при дадени обстоятелства, е равностойно на обида.

— Ето на, започнахте да приказвате бързо и да дишате тежко; говорете още по-бързо и дишайте още по-тежко, но най-сетне ми обяснете — обяснете ми докрай. Трябва да разбера.

— Добре, доктор Джон. В някои случаи вие се проявявате като щедър, великодушен мъж; вие сте почитател, всякога готов с жертвения си дар. Ако отец Силас успее да ви привлече към своята вяра, ще го засипете с дарения за бедните, ще окичите олтара със свещи, ще позлатите светилището на любимия си светец. Дженевра, доктор Джон…

— Спрете! — възкликна той. — Не продължавайте.

— Няма да спра! Ръцете на Дженевра са били пълнени от вашите ръце по-често, отколкото мога да си припомня. Намирали сте за нея най-скъпите цветя, блъскали сте си ума да й измисляте най-чудесни подаръци — такива, каквито само една жена би могла да измисли; и в допълнение мис Фаншоу притежава една колекция от накити, с които сте надминали дори собствената си щедрост.

Скромността, която Дженевра, никога не бе проявила по този въпрос, сега се изписа по лицето на нейния обожател.

— Глупости! — възкликна той и унищожи едно парче коприна с моите ножици. — Аз й ги предложих, за да доставя удоволствие на себе си. Смятам, че тя е проявила благосклонност, като ги е приела.

— Проявила е нещо повече от благосклонност, доктор Джон, тя се закле в честта си, че ще ви се отплати по някакъв начин, и ако не може да се отплати с чувство, ще трябва да ви връчи неговия материален еквивалент във формата на златни монети.

— Но вие не я разбирате, тя проявява твърде малък интерес към моите подаръци и е твърде наивна, за да знае стойността им.

Изсмях се. Чула я бях да определя стойността на всяка от скъпоценностите; самата аз знаех какво е бедност, колко трудно е да се доставят средства, угнетяващата мисъл за парите; възможно ли бе тя, още толкова млада и по природа толкова алчна, да е решила, че е задоволила своята най-силна и най-голяма страст завинаги?

Той продължи:

— Би трябвало да я видите, когато поставям пред нозете й някоя от тия дреболии — остава тъй спокойна, тъй хладна, никакво желание да я вземе, дори да я погледне. Само за да не ме наскърби, позволява букетът да остане до нея, благоволява да го отнесе със себе си. Или ако съм успял да закопчея някоя гривна на прелестна й ръка, колкото и красив да е предметът (всякога внимателно избирам онова, което аз намирам за красиво, и то, разбира се, не е без стойност), блясъкът му никога не заслепява светлите й очи. Тя дори не поглежда моите подаръци.

— В такъв случай, щом не ги оценява, сигурно ги разкопчава и ги връща?

— Не, твърде добродушна е за подобна демонстрация. Благоволява да се престори, че е забравила постъпката ми, и да приеме моя дар с женствена мила прошка. При такива обстоятелства нима мога да тълкувам начина, по който се приемат подаръците ми, като благоприятен признак? Що се отнася до мене, всичко, което имам, да й бях предложил и да го бе приела — понеже е неспособна да бъде трогната от материални подбуди — не се и осмелявам да предположа, че с подобни неща ще смекча сърцето й.