Шарлот Бронте - Вийет

Струваше ви се, че оригиналната и хубава картина се среща точно толкова рядко, колкото една оригинална и хубава книга; накрая вече престанах да изпитвам стеснение, когато, застанала пред някакъв шедьовър, рисуван от прочут художник, си казвах: „Това изобщо не е като в живота. Природната светлина никога не е била такава — нито при буря, нито когато е облачно, не е толкова мътна, както е нарисувано тук, под това индигово небе, а това пък индиго не е въздух, нито тъмните плевели под него са дървеса.“ Няколко старателно изрисувани и самодоволни дебелани не бяха в състояние да ме убедят, че са богините, за които се мислеха. Десетки удивително изписани малки фламандски картини и рисунки, прелестни за илюстрации на модни списания, с разнообразните костюми от красиви материи, показваха похвалното усърдие на своя създател, похабено по нескопосан начин. И все пак тук-там се срещаха искрици от истина, които задоволяваха съвестта, както и светли лъчи, които развеселяваха погледа. Усещаше се силата на природата в някоя снежна буря, както и нейното тържество в слънчев южен ден. Изражението на някой портрет разкриваше дълбоко вникване в характера; лице в някоя историческа картина, с живата си синовна прилика поразяваше внушението, че е родено от гений. Тези изключения ми доставяха удоволствие, заобичах ги като приятели.

Един ден в тих ранен час аз се озовах сама н една известна галерия, където изпъкваше картина с огромни размери, окачена на най-добре осветената стена; кордон, изпънат пред нея, я предпазваше от зрителите, а пред кордона бе поставена тапицирана пейка за удобство на възхитените почитатели, които, след като се уморят да я наблюдават, можеха да продължат да я съзерцават седнали. Тази картина, както изглежда, се смяташе да бисера на колекцията.

Представляваше жена, според мен значително по-едра от естествен ръст. Пресметнах, че тази дама, разположена сред разкош, който бе подходящ за нейния обем, би трябвало да тежи поне стотина килограма. Беше наистина изключително охранена; трябва да е излапала огромно количество месо — докато е станала толкова едра и висока, с такива здрави мускули, с толкова пищна плът. Лежеше полуизлегната на някакво легло — защо, трудно бе да се каже; светлината край нея бе ярка като пладне. Беше в цветущо здраве, достатъчно яка, да работи за две готвачки; по нищо не личеше да я боли гърбът; би трябвало да стои или поне да седи, но изправена. Да се чуди човек защо й трябваше да се излежава посред бял ден. Тъй също би трябвало да носи прилични дрехи — рокля, която да я закрива добре, нещо, което не беше така. С огромно количество плат — поне двадесет и пет метра, като го пресмятах на око, тя бе успяла едва да се позакрие. Освен това нищо не извиняваше бъркотията наоколо й. Тенджери и тигани — може би трябва да кажа вази и чаши — се търкаляха навсякъде по пода, сред тях се валяха разбъркани цветя, голямо парче плат за пердета покриваше леглото и се влачеше по пода. Погледнах в каталога и открих, че това забележително произведение носи името „Клеопатра“.

Седях пред нея, чудех се (понеже пейката беше там, сметнах, че бих могла да се възползувам) и си казвах, че докато някои от детайлите — розите, златните чаши, скъпоценностите и т. н. — са красиво изписани, картината като цялост представлява голям боклук. Залата, полупразна, когато влязох, започна да се пълни. Без да обръщам внимание на това обстоятелство (тъй като всъщност за мен то не бе от значение), останах да седя, и то по-скоро да си отпочивам, отколкото за изучавам тази огромна тъмнокоса циганска царица, на която, признавам, скоро се наситих, и взех да я разглеждам, за да се развлека, едни изключителни малки натюрморти — диви цветя, диви плодове, горски гнезда от мъх, в които яйцата приличаха на бисери, гледани през ясна зелена морска вода — закачени скромно над оная безвкусна и грозна картина.

Внезапно някой леко ме потупа по рамото. Стресната се извърнах и видях едно лице, наведено над мене; беше намръщено, почти възмутено.

— Какво правите тук? — изрече нечий глас.

— Но, господине, забавлявам се.

— Забавлявате се, така ли? Е, и с какво, ако мога да запитам? Хайде, бързо, направете ми удоволствието да станете, хванете ме под ръка и скоро на отсрещната страна!

Изпълних нареждането. Господин Пол Еманюел (това бе той), се бе завърнал от Рим и сега, след като бе пътешествувал, никак не ми се струваше да е станал по-търпим към неподчинението, отколкото преди, когато това допълнително отличие все още не увенчаваше челото му.