Шарлот Бронте - Вийет

— Позволете да ви заведа при вашите придружители — рече той, докато прекосявахме залата.

— Нямам никакви придружители.

— Не е възможно да сте сама!

— Сама съм, господине.

— И сама сте дошла дотук?

— Не, господине, доктор Бретън ме придружи.

— Доктор Бретън и госпожа майка му, естествено.

— Не, само доктор Бретън.

— И ви каза да разглеждате тази картина, така ли?

— Нищо подобно, аз сама я открих.

Косата на господин Пол бе остригана късо, иначе, предполагам, щеше да се изправи на главата му. Сега, когато започнах да предугаждам причините за възмущението му, доставяше ми удоволствие да запазвам спокойствие и да го дразня.

— Невероятна островитянска смелост! — възкликна учителят. — Изключителни жени са това, англичанките!

— Но какво има, господине?

— Какво имало! Как се осмелявате вие, млада жена, да седите най-спокойно, като някакво момче, и да разглеждате тази картина!

— Картината е много грозна и все пак не разбирам — защо да не я гледам?

— Добре! Добре! Не говорете повече за нея. Обаче не бива да идвате тук сама.

— Но ако нямам кой да ме придружава, какво тогава? И освен това има ли значение дали съм сама, или с компания? Никой не се занимава с мене.

— Taisez-vous, и сядайте тук — тук! — И той постави стола с трясък в един особено скучен ъгъл, пред редица невероятно отблъскваща табла.

— Но, господине!

— Никакво но, господине, сядайте и да не сте мръднала — чувате ли? Ще останете тук, докато дойда да ви отведа.

— Какъв тъжен кът — извиках аз — и какви грозни картини.

И те наистина бяха грозни — комплект от четири, озаглавени в каталога „Животът на жената“. Нарисувани бяха в забележителен стил — плосък, мъртъв, с бледи цветове, сковано. Първата представляваше „Младо момиче“, което излиза от църковните двери, в ръката си държи требник, облеклото й — скромно, очите й сведени надолу, устните свити — типичен образ на отвратителна, преждевременно развита малка лицемерка. Втората — „Младоженка“, с дълъг бял воал, коленичила за молитва в стаята си, с притиснато една о друга ръце, избелила очи по най-дразнещ начин. Третата, „Млада майка“, надвесена неутешимо над едно тлъсто дете с лице като болна луна. Четвъртата, „Вдовица“, беше жена в черно, хванала за ръка черно малко момиченце; двете усърдно разглеждат елегантен френски паметник, поставен в ъгъла на някакво гробище. Всички тези четири „възрасти“ бяха мрачни и сиви като злодеи и студени и бездушни като привидения. Какво удоволствие, наистина, да живееш с подобни жени — неискрени, нацупени, безкръвни, безмозъчни нищожества! Отвратителни по свой начин като ленивата циганка Клеопатра!

Невъзможна бе да задържа по-продължително вниманието си върху тези шедьоври, затова бавно се извърнах и взех да оглеждам галерията.

Междувременно край лъвицата, от чиято близост ме бяха прокудили, се бе сбрал цял куп зрители. Повече от половината бяха жени, ала след това господин Пол ми обясни, че това били „дами“ и те можели да гледат онова, което никоя „госпожици“ не бивало да вижда. Направо му заявих, че не приемам подобно обяснение и че го смятам за безсмислено, следствие на което той с привичната се безпрекословност ми нареди да замълча и същевременно се възмути от моята прибързаност и невежество. Не мога да си представя учител, по-деспотичен от този господин Пол. Забелязах, че междувременно той самият съвсем невъзмутимо оглеждаше картината и спря там погледа си твърде дълго. Но не забравяше да ме погледне от време на време, за да се увери, че изпълнявам нарежданията му и не мърдам от мястото си. След малко отново пристигна при мене.

— Нали бяхте болна? — запита ме той. — Разбрах, че сте боледували.

— Да, но сега вече съм добре.

— А къде прекарахте ваканцията?

— Предимно на улица „Фосет“, известно време при мадам Бретън.

— Разбрах, че сте останала сама на улица „Фосет“. Наистина ли?

— Не съвсем сама. Мари Брок (ненормалната) беше с мене.

Той сви рамене; различни и противоречиви чувства преминаха по лицето му. Господин Пол познаваше Мари Брок; нямаше негов час в трети клас (там бяха събрани най-изостаналите ученички), без тя да предизвика в душата му остър сблъсък. Видът й, отвратителните й маниери, неукротимият й нрав го дразнеха и будеха силна антипатия — чувство, което са надигаше всякога, когато накърняваха вкуса му или се противопоставяха на волята му. От друга страна, болестта й апелираше към чувствата му за състрадание и опрощение — а той не можеше да им противостои, вследствие на това произлизаха ежедневни борби между търпението и отвращението, от една страна, и съжаление и чувство за справедливост, от друга; в тези борби, трябва да се признае, рядко надделяваше отвращението, но станеше ли ката, господин Пол проявяваше ужасните черти на характера си. Страстите му бяха силни, антипатиите и симпатиите също тъй ярко изявени; усилието, което упражняваше, за да ги контролира, не успяваше да скрие от наблюдателя тяхната стихийност. Човек с подобни склонност най-често извиква у по-обикновените души страх и неприязън и все пак погрешно бе да се страхуваш от него. Нищо не го вбесяваше толкова, колкото страхът и недоверието, нищо не го успокояваше повече от доверието, смекчено с благодушие. За да се явяват тези му чувства обаче, би трябвало да се познава из основи неговият характер, а малцина успяваха да го опознаят.