Шарлот Бронте - Вийет

Пътят ни минаваше през едни от най-богатите улици на Вийет — ярко осветени и много по-оживени сега, отколкото дори по пладне. Колко разкошни изглеждаха витрините! Колко доволно, радостно и кипящо течеше животът по широките тротоари! Докато гледах, споходи ме споменът за улица „Фосет“ — градината със зидовете и училищната постройка, и онези тъмни, големи класни стаи, из които точно в този час имах обичая да бродя сама, вгледана в звездите през високите голи прозорци, и да се вслушвам в далечния гласа на четеца в параклиса, многотонно нижещ урока по вероучение. Скоро пак щях да се ослушвам и да бродя така; тази сянка на бъдещето се прокрадна и затъмни лъчезарното настояще.

В това време се бяхме влели в потока от карети, които се движеха в същата посока, и скоро пред нас блесна фасадата на някакво огромно осветено здание. Какво ме очакваше вътре, аз, както вече споменах, не знаех, защото досега не бях посещавала ни едно обществено място за развлечения.

Слязохме под един портал, сред голяма блъсканица и огромна тълпа, но по-големи подробности не си спомням — изведнъж се видях да изкачвам тържествена стълба, широка и полегата, покрита с дълъг мек червен килим, която отвеждаше до две големи врати, с крила, облечени в червен плат.

Не разбрах как се отвориха тези врати — доктор Джон се оправяше с това, но те се отвориха и вътре се показа зала, голяма, широка и висока, чиито кръгли стени и кубест издълбан таван ми се сториха от чисто злато (така изкусно бяха боядисани), олекотени от корнизи, канелюри, гирлянди, които бяха или светли, като позлатени, или снежнобели, като алабастър, или пък златни и бели, преплетени във венци от варакосани листа и снежни лилии; а там, където имаше завеси, килими или възглавници, всички те бяха в тъмночервено. Горе, от купола, искреше нещо, което ме заслепи — огромна маса, както ми се стори, от планински кристал, която блещукаше във фасетки, изобилствуваше от капки, светеше като звезди и пищно се разкрасяваше в оттенъците на скъпоценни камъни, затрептели в цветовете на дъгата. Това не бе друго освен полилея, читателю, ала на мен ми се стори като творение на източни вълшебници. Дори се огледах да видя дали някоя огромна, тъмна, призрачна ръка — ръката на роба на Аладиновата лампа — не се движи сред светлия парфюмиран въздух на купола и не пази това чудно съкровище.

Продължихме да вървим; не знаех накъде, но на един ъгъл изведнъж се сблъскахме с друга група, която идваше насреща ни. И сега виждам тази група как се изпречи пред мен в оня миг — красива дама на средна възраст в тъмно кадифе, един господин, който би могъл да й е син — най-хубавото лице, най-красивата фигура, която изобщо съм виждала, — трета една личност в розова рокля и наметка от черна дантела.

Огледах ги всичките — и третата личност, както другите две, за миг от секундата повярвах, че не ги познавам, и получих непредубедено впечатление от вида им. Ала едва бях възприела впечатлението и още не го бях запечатала в съзнанието си, когато видях, че съм се изпречила пред голямо огледало, запълващо празнината между две колони. Групата, това бяхме ние. Тъй за първи път и може би единствен път в живота си аз изпитах „презрението“ да се видя такава, каквато другите ме виждат. Безполезно е да описвам резултата. Той ми причини объркване, извика чувство на съжаление; не беше ласкаещ, но в края на краищата и на това съм благодарна, можеше да бъде и по-лошо.

Най-сетне заехме местата си, от които обхващахме цялата широка и блестяща, но топла и весела зала. Тя вече беше пълна, и то с прекрасно общество. Не смятам, че жените бяха особено красиви, но облеклата им бяха съвършени, а чужденките, дори ония, които са повлекани в домашно облекло, умеят да се представят добре в обществото. Колкото и непохватни и груби да изглеждат движенията им в пеньоар и с навити коси, всяка от тях крие по някое нежна скланяне на главата и раменете, някоя извивка на устните и свиване на очи, съхранявано тайничко, за да се изявят с „официалния тоалет“, или пък да бъдат прибрани заедно с накитите.

Тук-таме се срещаха и красавици, примери за една хубост от необикновен вид, за стил, несрещан в Англия, от солиден, здраво сложен, скулптурен тип. Тези форми нямаха ъгли; мраморната кариатида е почти също тъй пластична, една богиня на Фидий е също тъй съвършена в своя особен стил и тържествена прелест. Чертите им бяха като ония, с които холандските майстори даряват своите мадони — фламандски класически черти, правилни, но закръглени, прави, но тежки; само полярните снежни поля са в състояние да придадат подобна дълбочина на безизразно спокойствие, на безстрастен покой. Жени като тези не се нуждаят от украшения и рядко ги носят; гладко причесаните коси, плътно слепени, са достатъчен контраст за още по-гладките им страни и чела, дрехите им са съвсем скромни, закръглените рамена и съвършените шии не се нуждаят от огърлици, нито от медальони.