Шарлот Бронте - Вийет

Познавах и друго едно от тези ангелчета — най-хубавото, или поне по-естественото на вид. Тя седеше до дъщерята на един английски благородник, също откровено, но надменно момиче. И двете бяха с групата на английското посланичество. Тя — моята позната — имаше тънка, стройна фигура, съвсем различна от едрите размери на чуждестранните госпожици; косата й също така не бе стегнато слепена и навита като раковина или сатенена шапчица; косата й приличаше на истинска коса и се къдреше от главата, дълга, вълниста и разпиляна. Тя разговаряше оживено и по всичко личеше, че е доволна от себе си и своето положение. Не погледнах към доктор Бретън, но знаех, че и той е забелязал Дженевра Фаншоу — беше притихнал, отговаряше едносрично на майчините си забележки и скрито въздишаше. Защо въздишаше? Признал си бе, че обича трудната любов; в случая вкусът му бе напълно задоволен. Неговата любима се усмихваше от една сфера, далеч по-нисша от собствената му. Той не можеше да я наближи, не беше сигурен, че ще го дари с усмивка. Местата ни бяха близо до пурпурните пейки, невъзможно беше да не ни забележат от там, и то очи тъй остри и проницателни като тези на мис Фаншоу; и наистина много скоро тя ни съзря — съзря поне доктор Бретън и мисис Бретън. Аз стоях в сянката, да не се забелязвам, защото не желаех да ме познае веднага. Тя втренчи очи в доктор Бретън, а сетне вдигна далекогледа, за да разгледа майка му; миг след това усмихнато зашепна нещо са съседката си. Но тъй като започваше представлението, вниманието й бе привлечено от сцената.

На концерта няма да се спирам, читателят едва ли би се интересувал от моите впечатления, а и безсмислено ще е да го отбелязвам, защото не съм познавач. Младите дами от консерваторията, поради това, че бяха силно изплашени, не се представиха кой знае как на двата рояла. Господин Жозеф Еманюел седеше край тях, докато свиреха, ала той не притежаваше нито такта, нито влиянието на своя роднина, който при подобни обстоятелства непременно щеше да принуди ученичките си да се надъхат с героизъм и самообладание. Господин Пол щеше да постави дебютантките между два огъня — ужаса от слушателите и страха от него самия, — щеше да ги въодушеви с пламъка на отчаянието, защото щеше да ги доведе до ужас. Господин Жозеф не съумя да стори това.

След пианистките в бял муселин се появи една изискана, зряла начумерена дама в бяла сатенена рокля. Тя пя. Пеенето й ми подействува като хитростите на някой фокусник. Питах се как ли го постигаше — как преправяше гласа си тъй, че да се извисява и снишава, да издава такива трели; някоя простичка шотландска песен, изпълнена от обикновен уличен певец, често ме е вълнувала много по-дълбоко.

Подир нея се изстъпи един джентълмен, който, като извиваше ниско тялото си към краля и кралицата и често-често притискаше облечената в бяла ръкавица ръка към областта на сърцето, нададе отчаяни вопли срещу някоя си „невярна Изабел“. Струваше ми се, че особено ми се щеше да спечели симпатиите на кралицата, ала освен ако дълбоко греша, нейно величество го слушаше по-скоро от учтивост, отколкото от интерес. Душевното състояние на въпросния джентълмен бе особено мъчително и на мен ми олекна, когато най-сетне завърши.

Някои от хоровите изпълнения ми се сториха най-сполучливите номера от вечерното забавление. Имаше представителки от най-добрите хорове в страната — типични дебелички лабасекурки. Тези достойни дами пееха, без да се превземат. Сърдечните им излияния имаха поне едно достойнство — ухото се насищаше със задоволство от мощните им гласове. През цялото представление — плахи инструментални дуети, предвзети вокални сола, звучни хорови изпълнения — вниманието им бе поделено между сцената и доктор Бретън. Невъзможно ми бе да го забравя и не преставах да се питам как ли се чувствува, какво ли мисли, дали се забавлява, или напротив. Накрая се обади:

— Как ви се вижда всичко това, Люси? Притихнахте много — рече той с присъщия си весел глас.

— Притихнах — отвърнах му, — защото ми е интересно — не само музиката, но и всичко наоколо.

Той продължи да разговаря с такова самообладание и спокойствие, че аз се зачудих дали наистина е видял онова, което бях видяла и аз. Прошепнах:

— Мис Фаншоу е тук. Забелязахте ли я?

— О, да. Видях, че и вие я забелязахте.

— Дали е дошла и мисис Чолмондли, как мислите?

— Мисис Чолмондли е тук с много голяма компания. Да, Дженевра е в нейната свита, а мисис Чолмондли е в свитата на лейди… която пък е в свитата на кралицата. Ако тоя не бе един от типичните европейски незначителни кралски дворове, чийто най-тържествен блясък не е друго освен провинциализъм в празнични труфела, всичко щеше да е наред.