Шарлот Бронте - Вийет

— Доктор Джон, това е внезапна промяна.

— Не е. Или ако е, за нея има основателни причини — две основателни причини. Едната ви я казах, а сега да се връщаме.

Трудно стигнахме до местата си. Лотарията бе започнала и залата бе обхваната от вълнение. Тълпи задръстваха коридора, по който трябваше да минем; наложи се да поспрем. Поглеждайки случайно наоколо — всъщност чула бях да се произнася името ми, — забелязах съвсем наблизо вездесъщия, неизбежния господин Пол. Гледаше ме сериозно и упорито — гледаше мене, или по-скоро розовата ми рокля, и хаплива забележка блещукаше в очите му. Той имаше навика да се изказва за облеклото както на учителките, тъй и на ученичките в пансиона на мадам Бек — навик, който учителите приемаха като обидно нахалство. Досега не му бях давала повод, защото безличната ми ежедневна дреха не привличаше внимание. Не бях в настроение да се раздразвам повече тази вечер. Вместо да пренебрегна закачката му, реших да пренебрегна присъствието му и рязко отвърнах лице и се загледах в ръкава на доктор Джон, чиято черна дреха ми се стори много по-приятна за съзерцание и утеха, много по-дружелюбна, много по-мила, отколкото, помислих си, мрачното и намръщеното лице на учителя. Доктор Джон сякаш несъзнателно одобри предпочитанието, защото погледна към мен и рече тихо:

— Да, стойте близо до мене, Люси, тези блъскащи се граждани не уважават кой знае колко хората край себе си.

Но не успях да остана вярна на себе си. Поддавайки се на някакво влияние, хипнотично или кой знае какво — влияние нежелано, неприятно, ала силно, — отново погледнах да видя отишъл ли си е господин Пол. Не, той стоеше на същото място и все още ме гледаше, но с различен поглед. Проникнал бе в мислите ми и бе прочел желанието ми да го отблъсна. Подигравателният, но развеселен поглед се бе превърнал в мрачна гримаса и когато му кимнах с намерение да се сдобрим, в замяна получих вдървен и гневен поклон.

— Кого ядосахте, Люси? — прошепна доктор Джон усмихнато. — Кой е този ваш див приятел?

— Един от учителите у мадам Бек — много кисел човек.

— Точно сега ми изглежда много разгневен. Какво му сторихте? За какво е всичко това? Ах, Люси, Люси! Обяснете ми какво значи то.

— Няма нищо загадъчно, повярвайте ми. Господин Еманюел е раздразнителен и понеже погледнах ръкава ви, вместо да му се кланям и да го поздравя, сметна, че не го уважавам.

— Малкият… подхвана доктор Джон. Не зная какво щеше да добави, защото тъкмо в този миг едва не паднах в краката на тълпата. Господин Пол грубо бе разтласкал околните и си пробиваше път с такова незачитане на другите, че от това се случи истинска блъсканица.

— Струва ми се, че той е онова, което сам би нарекъл „злобен“ — заяви доктор Бретън. Тъй си мислех и аз.

Бавно и трудно се провряхме през прохода и най-сетне отново заехме местата си. Тегленето на лотарията продължи близо час. Беше въодушевяваща и забавна картина и понеже всеки от нас имаше билет, и ние изживявахме непрестанното люшкане между надежда и страх, изисквано от завъртането на колелото. Две малки момиченца, на по пет и на шест годинки, изтегляха числата, съответно от сцената се обявяваха и наградите. Печалбите бяха многобройни; макар с не особена стойност. Стана тъй, че и доктор Джон, и аз поотделно спечелихме по нещо. Аз — табакера, а той — дамска шапка — ефирен син тюрбан, изпъстрен със сребърни нишки, от едната страна с кичур пера, подобни на снежен облак. Той беше много склонен да направим замяна, но аз не поисках и да чуя и до ден-днешен пазя тази табакера. Когато я поглеждам, тя ми напомня за старите времена и за една щастлива вечер.

Доктор Джон от своя страна държеше тюрбана си с протегната напред ръка, стиснат между палеца и показалеца, и го разглеждаше с такава смесица от уважение и притеснение, че извикваше бурен смях. След като го разгледа, понече да сложи нежния предмет на пода между нозете си. Изглежда, нямаше никаква представя как трябваше да се отнася с него и как да го пази. И ако майка му не се бе притекла на помощ, сигурна накрая щеше да го стисне под мишница като мъжки цилиндър. Тя го върна обратно в кутията за шапки, откъдето го бе извадил.

През цялата вечер Греъм беше много весел и тази веселост изглеждаше естествена и неподправена. Държането и видът му са трудни за описание; у него имаше нещо особено и по свой начин оригинално. То не бе обикновено сдържане на страстите — той притежаваше неизчерпаема, дълбока и здрава сила, която без никакви мъчителни усилия съзряваше Разочарованието и изтръгваше отровния му зъб. Държането му тази вечер напомняше ония качества, които бях съзряла у него, когато като лекар се занимаваше с болните, грешните и страдащите в Бас Вий. Изглеждаше едновременно решителен, издръжлив и благоразположен. Кой не би го харесал? У него не се забелязваха слабости, които притесняват и те карат да се чудиш как да му помогнеш; от него не се излъчваше раздразнителност, която разтревожва спокойствието и погасява радостта; от неговите устни не си изливаше киселина, която изгаря до костта; очите му не изстрелваха злобни стрели, които да пронижат — ледени, ръждиви и отровни — сърцето. До него човек намираше почивка и убежище, край него — благодатно слънце.