Шарлот Бронте - Вийет

— Стори ми се, че Дженевра ви видя, нали?

— И аз тъй мисля. Погледнах я няколко пъти, след като вие отместихте поглед от нея, и имах честта да наблюдавам едно малко представление, което вие си спестихте.

Не запитах какво е било. Изчаках го да ми каже сам — нещо, което той стори.

— Мис Фаншоу — обясни той — е с една другарка, дама от аристокрацията. Виждал съм и друг път лейди Сара, лекувал съм благородната й майка. Тя е горда девойка, но никак не е надменна и аз се съмнявам, че Дженевра е спечелила симпатиите й, като е взела съседите им на присмех.

— Какви съседи?

— Мене и моята майка. Що се отнася до мен, това е съвсем естествено. Нищо, струва ми се, не е по-достойно за осмиване от един млад лекар буржоа, но да си присмива на майка ми! Никой не е осмелявал да я подиграва досега. Знаете ли, че присмехулно изтеглените й устни и саркастично насоченият далекоглед извикаха у мен много странни чувства.

— Не обръщайте внимание, доктор Джон. Не си заслужава. Когато Дженевра е в лекомислено настроение, както тази вечер, окото й няма да мигне да се присмее и на онази кротка, замислена кралица или дори на оня меланхоличен крал. Подбуждат я не злорадство, а чистото, безвредно лекомислие. За вятърничава ученичка няма свети неща.

— Но вие забравяте, че аз никога не съм приемал мис Фаншоу като вятърничава ученичка. Нима за мен тя не беше божество — ангелът на моя живот?

— Хм! В това беше и грешката ви.

— Да си призная, без да се залъгваме с надути фрази или измислени сантименталности, наистина имаше един момент преди шест месеца, когато я мислех за божествена. Спомняте ли си разговора ни за подаръците? Не бях докрай откровен с вас по този въпрос; жарта, с която го подехте, ме развесели. За да чуя докрой каквото имахте за ми кажете, аз ви се представих по-наивен, отколкото съм. Изпитанието с подаръците за пръв път ми показа, че Дженевра е смъртна. Ала хубостта й все още ме омайваше. Допреди три дни, допреди три часа аз все още бях неин роб. Когато мина край мен тази вечер, тържествуваща в хубостта си, чувствата ми й отдадоха своята почит; ако не бе оня злощастен присмех, все още щях да й бъда най-предан слуга. Тя мажеше да се посиграе с мене и макар че щях да се почувствувам уязвен, нямаше да ме отблъсне. Чрез мен тя в продължение на десет години не би могла да стори онова, което за миг само успя да направи чрез моята майка.

Той помълча известно време. Никога преди не бях виждала толкова плам и тъй малко светлина в сините очи на доктор Джон.

— Люси — подхвана отново, — погледнете майка ми и ми кажете, без страх и без милост, в каква светлина я виждате вие?

— Каквато съм я виждала винаги — англичанка от средната класа, облечена с вкус, макар и прекалено строго, винаги естествена, със сдържан и жизнерадостен характер.

— Така я виждам и аз — бог да я благослови! Веселите могат да се смеят с мама, но само безхарактерните могат да й се присмиват. Никой не ще я осмее — поне не с мое съгласие; който го стори, ще спечели моето презрение — антипатията ми…

той спря и тъкмо навреме, защото бе започнал да се ядосва — да се ядосва повече, отколкото случаят заслужаваше. Тогава не знаех, че е имал двойна причина да се раздразни от мис Фаншоу. сиянието на лицето му, смелата извивка, която възмущението придаваше на добре оформената му долна устна, ми го разкриха в нова и учудваща светлина. Но редките пристъпи на гняв у сдържаните и кротки хора не са приятни за гледане; не ми хареса и отмъстителния трепет, който сгърчваше силното му младо тяло.

— Плаша ли ви, Люси?

— Не разбирам защо чак толкова се ядосахте.

— Затова — прошепна той в ухото ми, — защото Дженевра не била нито чист ангел, нито добронамерена жена.

— Глупости! Преувеличавате. Тя не е страшна.

— Но е страшна за мене. Където вие сте заслепена, аз мога да прозра. Ала стига по този въпрос. Чакайте да се позабавлявам, като подразня мама. Ще й кажа, че дреме. Мамо, моля ти се, събуди се.

— Джон, да знаеш, че аз ще те събудя, и то как, ако не се държиш по-прилично. Няма ли да млъкнете с Люси, за да чувам какво пеят?

В това време хорът изпълняваше нещо гръмогласно и под неговото прикритие ние бяхме водили нашия разговор.

— Кой, ти ли да чуеш песента, мамо? Залагам моите копчета за яка, които са истински, срещу твоята фалшива брошка, че…

— Моята брошка ли е фалшива, Греъм? Глупаво момче. Знаеш много добре, че това е скъпоценен камък.

— Ха! Това е една от твоите фантазии. Тебе са те измамили!