Шарлот Бронте - Вийет

Сега вече всичко бе готово: само едно кътче от залата все още стоеше свободно — кътче, покрито с пурпур, както парадната стълба и вратите, подредено в тапицирани пейки и възглавници, което стояха от двете страни на два тържествени стола, поставени под балдахин.

Прозвуча сигнал, вратите се разтвориха, всички станаха прави, оркестърът засвири тържествено и под съпровода на химна, изпълняван от хора, влязоха кралят, кралицата, дворът на Лабасекур.

За пръв път виждах живи крал и кралица. Можете съответно да си представите как съм напрягала очи, за да разгледам тези европейски владетели. Всеки, който съзира за пръв път кралска особа, неминуемо изживява малка изненада, граничеща с разочарование, загдето тя не се явява седнала на трон, увенчана с корона, стиснала в ръката си скиптър. Очаквайки да видя истински крал и кралица и срещайки всъщност един войник на средна възраст и една доста млада дама, аз се почувствувах едновременно измамена и доволна.

Отлично си припомням този крал — петдесетгодишен мъж, леко прегърбен, с прошарени коси; сред цялата аудитория нямаше ни едно лице, което да напомня неговото. Нито бях чела, нито бях чувала каквото и да било за характера или навиците му; и в първия миг дълбоките йероглифи, вдълбани като с желязна игла по челото, около очите и край устата му, ме удивиха и объркаха. Но след малко по-скоро почувствувах, отколкото осъзнах значението на тези неписани знаци. Пред седеше тих страдалец — един нервен, меланхоличен човек. Тези очи бяха очаквали появата на оня призрак, бяха бдели за появата и изчезването на онова най-странно от привиденията — Хипохондрията. Възможно бе да я съзираше и сега на сцената, възправена насреща му, сред цялата тази възправена тълпа. Хипохондрията има този навик — да се надига изсред хилядите, тъмна като Гибелта, бледа като Болестта и могъща почти като самата Смърт. Нейният другар и нейна жертва се мисли за щастлив в даден миг. „Не се самозабравяй, напомня му тя, ето ме, идвам!“ И смразява кръвта в сърцето му, помрачава светлината в очите му.

Някои биха казали, че тежката чуждестранна корона гънеше челото на краля в тези странни и болезнени бръчки; други биха ги приели като последствие от ранна загуба на скъп човек. Възможно е да се е дължало и на едното, и на другото, но то е било подсилено от този най-мрачен враг на човечеството — меланхоличния характер. Кралицата, неговата съпруга, очевидно знаеше това. Стори ми се, че отражението от скръбта на нейния съпруг падаше като сянка и върху нейното приятно лице. Тази принцеса ми се стори мека, умна, нежна жена — не красива, но съвсем различна от жените със закръглени форми и мраморни чувства, описани на предишните страници. Тя беше деликатна по конструкция, чертите й, макар и изтънчени, подсказваха, че в жилите й тече кръвта на многобройни кралски династии — от тях се излъчваше властност. Изражението на профила й беше приятно, но човек неволно го свързваше с други подобни изражения, при които черти като тези разкриваха нещо друго — слабоумие, развратност, хитрост… Ала очите на кралицата бяха само нейни; съчувствие, доброта, съжаление ги осветяваха с една божествена светлина. Тя беше не господарка, а дама — мила, любеща, елегантна. Съпровождаше я малкият й син, принцът на Лабасекур, младият дук Дьо Диндоньо. Той се бе облегнал на коленете на майка си и от време на време през тази вечер аз я наблюдавах да поглежда към монарха до нея, защото усещаше мрачната му разсеяност, и да се опитва да привлече вниманието му към техния син. Тя често свеждаше глава, за да чуе забележките на момчето, а после усмихнато ги предаваше на своя господар. Смръщеният крал се окопитваше, изслушваше я, усмихваше се и бързо пак се унасяше в мисли. Тъжна и многозначителна бе тази гледка — още по-тежка ми изглеждаше тя, защото както аристократите, тъй и буржоата от Лабасекур сякаш не забелязваха в нея нищо особено. Стори ми се, че ни един от присъствуващите не й обръщаше внимание.

Заедно с краля и кралицата тук бяха и техните придворни, сред които забелязах двама или трима чужди посланици, а с тях пристигна и елитът на чужденците, които живееха във Вийет. Те се разположиха на пурпурните пейки. Жените седяха, повечето от мъжете останаха прави. Черната им редица, изпъната като фон, приличаше на тъмна амалгама, на която се отразяваха пищните цветове пред тях. И тези пищни цветове бяха различни по отблясък, по оттенък, по степенуване; средният ред бе зает от матрони в кадифета и сатени, с пера и скъпоценности, пейките отпред, в дясно от кралицата, бяха определени, изглежда, само да много млади девойки, цветът, а може би би трябвало да кажа пъпките, на вийетската аристокрация. По тях нямаше скъпоценности, накити на косите, кадифета или коприни; простота, чистота, въздушна лекота цареше сред тази девическа група. Млади главички, със сплетени коси и нежни фигури (готвех се да напиша фигури на нимфи, но това щеше да е невярно; няколко от тези девойки, които едва бяха навършили шестнадесет или седемнадесет години, бяха с фигури напети и едри като здрава двадесет и петгодишна англичанка) — нежни фигури, облечени в бяло, бледорозово или ясносиньо, навеждаха на мисли за рай и ангели. Познавах две от тези розови и бели човешки екземпляри. Бяха ученички на мадам Бек — госпожиците Матилд и Анжелик — ученички, които през последната си година в училището би трябвало да са в най-горния клас, но чиито мозъци не успяха да ги измъкнат по-далеч от второ отделение. По английски бяха под мое ръководство и трябва да призная, че за да успеят да преведат смислено само една страница от „Уейкфийлдския викарий“ на Оливър Голдсмит, аз положих огромни усилия. Тъй също в продължение на три месеца едната от тях сядаше на масата срещу мен и количествата хляб, масло и компоти, които поглъщаше, бяха същинско чудо, надминато единствено от големите резени хляб, които отнасяше в спалнята си, когато не бе в състояние да ги изяде на масата. Това бе истина — самата истина.