Шарлот Бронте - Вийет

С падането на нощта вълнението се засили. Големи вълни се разбиваха о корпуса на кораба. Непривична ми беше мисълта, че сме обгърнати само от нощ и вода, както и чувството, че корабът се носи право напред по своя неочертан път въпреки шума, вълните и засилващия се вятър. Край нас започнаха да падат предмети от мебелировката, та трябваше да ги връщаме на местата им. Пасажерите се почувствуваха още по-зле; стенейки, мис Фаншоу заяви, че умира.

— Потърпете още малко, мила — обади се стюардесата. — Ей сега влизаме в пристанището.

И наистина след около четвърт час над нас легна спокойствие, а в полунощ завърши и пътешествието.

Съжалявах — истински съжалявах. Свърши се времето ми за почивка, моите мъки, непреодолимите ми трудности започваха отново. Когато излязоха на палубата, студеният въздух и черната гримаса на нощта сякаш ме упрекваха за своеволието да се намирам там, където бях. Светлините на чуждия пристанищен град, примигващи край чуждото пристанище, се срещнаха като безброй заплашителни очи. Приятели се качиха на кораба да посрещнат Уотсънови; цяло семейство наобиколи и отведе мис Фаншоу; аз — но аз дори за миг не посмях да правя каквито и да било сравнения между моето и нейното положение.

И все пак — накъде да поема? Все някъде би трябвало да отида. Принуждението не оставя място за избор. Когато плащах на стюардесата дължимата й такса — тя с изненада видя монета, по-ценна, отколкото бе очаквала от пътничка като мене, — аз казах:

— Бъдете добра да ме упътите към някоя тиха, почтена странноприемница, за да пренощувам.

Тя не само ме упъти, но извика един прислужник и му нареди да се грижи за мене и — не, не и за багажа ми, защото той беше отнесен в митницата.

Последвах този мъж по едрия калдаръм на някаква улица, осветявана от слабата лунна светлина. Той ме заведе до странноприемницата. Предложих му шест пенса, които той отказа. Реших, че е малко, и му дадох цял шилинг, но той отблъсна и него и ми отвърна някак грубо, на непознат за мен език. Един камериер, който идваше към нас по осветения от газена лампа коридор на странноприемницата, ми обясни на завален английски, че парите ми били чуждоземни, не на тази държава. Дадох да ми смени една лира. Като уредих това, поисках стая. Невъзможно беше да вечерям — все още ми беше лошо, бях напрегната и цялата треперех. Как бях благодарна, когато най-сетне вратата на тази мъничка стая се затвори и ме остави сама с моето изтощение! Отново можех да си почина, макар облаците на съмнение да ме очакваха пак на другия ден, а необходимостта да действувам да беше още по-неотложна, опасността (или отчаянието) по-близо, борбата (за съществование) по-жестока.

На сутринта се събудих с възвърната смелост и освежен дух. Физическата немощ вече не пречеше на преценките ми: ума си усещах решителен и ясен.

Тъкмо се бях облякла, на вратата ми се почука. Отвърнах: „Влезте“, очаквайки камериерката, но в стаята нахълта един едър мъж, който изрече:

— Дайте мене ключове ваши, мийс.

— Но защо?

— Дай! — настоя той нетърпеливо, а когато просто ги издърпа от ръката ми, добави: — Хубаво, скоро има твой багаж.

И наистина всичко завърши благополучно; оказа се, че бил служител на митницата. Не знаех къде да отида да закуся и тръгнах колебливо надолу.

Сега видях нещо, което в умората си предишната нощ не бях осъзнала — че всъщност странноприемницата била голям хотел;слизах бавно по широкото стълбище, поспирах на всяко стъпало (защото нямах никакво желание да стигна долу), оглеждах високите тавани над мене, изрисуваните стени наоколо, широките прозорци, които изпълваха къщата със светлина, жилестия мрамор, по който стъпвах (стъпалата бяха от мрамор, макар и без килим, и не особено чисти), и като сравнявах всичко туй с килерчето, отредено ми за стая, с твърде скромна мебелировка, отдадох се на философски размишления.

Дълбоко се учудвах от прозорливостта, проявявана от страна на келнерите и камериерките при преценяване на кой гост каква стая да отредят. Как съумяваха хотелските прислужници и корабните стюардеси още от пръв поглед да разберат, че аз например съм личност незначителна и бедна? Защото очевидно знаеха това. Виждах отлично, че всички те само за миг премерваха колко струвам. Този факт ми се струваше странен и многозначителен. Не скривах от себе си неговото значение, но въпреки това съумявах да поддържам духа си висок.

Когато най-сетне се озовах в голямо преддверие, окъпано от светлината на стъкления покрив, аз се упътих към една зала, която се оказа стаята за закуска. Не отричам — като влизах там, треперех от смущение, бях неуверена, самотна, нещастна; какво не бих дала, за да разбера добре ли, или зле постъпвам: подозирах, че постъпвам зле, но не виждах какво друго да сторя. Действувах, водена от чувството и спокойствието на фаталиста, и седнах до една малка маса, а келнерът незабавно ми донесе закуската; и аз се наведох над храната с настроение, което не помагаше особено на храносмилането. На масите наоколо закусваха много гости. Бих била по-щастлива, ако сред тях имаше поне една жена. Но там нямаше ни една — всички бяха мъже. Ала никой, изглежда, не смяташе постъпката ми за нередна. Един-двама поглеждаха към мен, но никой не ме наблюдаваше нахално. И да бе имало нещо нередно в цялата работа, обяснявали са си я с единствената дума: „Англичанка!“