Шарлот Бронте - Вийет

Най-сетне „Ослепителний“ лумна бял и блестящ из нощния мрак.

— Пристигнахме! — обяви лодкарят и веднага поиска шест шилинга.

— Но това е много — възразих аз. Той се отблъсна от кораба и се закле, че нямало да приближи, докато не платя. Някакъв млад човек, стюардът, както разбрах по-късно, надничаше над перилата. Той се усмихна в очакване на пазарлъка. За негово разочарование платих веднага исканата сума. За трети път този следобед плащах лири там, където дължах шилинги, ала ме утеши мисълта: „Това е цената на спечеления опит.“

— Но те ви измамиха — викна стюардът ликуващо, когато се намерих на борда. Отвърнах равнодушно, че знам, и слязох долу.

Снажна, хубава и кипра жена обслужваше дамската каюта. Помолих я да ми покаже леглото. Тя ме огледа студено, промърмори, че било необичайно пасажерите да се явяват на кораба по това време, и се показа склонна към още по-голяма грубост. Какво лице — хубаво, нагло и егоистично!

— След като вече съм дошла, смятам да остана — отвърнах й. — Ще ви обезпокоя да ми покажете леглото.

Подчини се, но неохотно. Свалих си бонето, понаредих си нещата и легнах. Благополучно бях преминала през някои неприятности, удържала бях победа. Бездомна, безкотвена, самотна, пак можех да си поема дъх. Докато „Ослепителний“ стигне до пристанището, от мен не се изискваше никакво усилие, но след това — о, след това! Не смеех да надникна по-далеч. Измъчена и изтощена, лежах в полусън.

Стюардесата не млъкна през цялата нощ — не спря да разговаря с младия стюард, неин син и нейно подобие. Той влизаше и излизаше непрестанно от каютата. Разговаряха, караха се, сдобряваха се поне двадесет път през тази нощ. Оказа се, че тя пише писмо до дома — според думите й, до баща си. Прочете цели пасажи на глас, като че аз изобщо не съществувах; сигурна е смятала, че спя. Повечето от пасажите разкриваха семейни тайни и се отнасяха най-вече до някоя си Шарлот, нейна по-малка сестра, която, според думите на писмото, се готвела да встъпи в необмислен брак по любов. По-възрастната дама се възмущаваше гръмко от този непристоен съюз. Послушният син се присмиваше на майка си. Тя отстояваше писаното и му се караше яростно. Бяха странна двойка. Тя бе около четиридесетте, но бе напета и цъфтяща като двадесетгодишна мома. Здрава, шумна, суетна и проста, от нея се излъчваше нещо безочливо и вечно. Предполагам, че още от детски години е живяла по обществени сборища, а на младини трябва да е прислужвала в пивница.

Някъде на разсъмване в разговорите им се промъкна нова тема — Уотсънови, семейство пасажери, които тя очевидно познаваше и високо ценеше заради щедрите им бакшиши. Каза: „В джоба ми остава едно малко богатство всеки път, щом те пътуват с нас.“

На разсъмване всички бяха на крак, а когато слънцето изгря, пасажерите се качиха на кораба. Стюардесата посрещна Уотсънови развълнувано и вдигна голям шум в тяхна чест. Бяха четирима — двама мъже и две жени. Освен тях имаше само една друга пасажерка — млада дама, придружавана от благороден на вид, но някак си бездушен господин. Двете групи бяха видимо различни. Уотсънови бяха очевидно богаташи, защото от държането им се излъчваше самочувствието на заможните. Жените — и двете млади, а едната направо красива, що се отнася до физическата й хубост — бяха облечени скъпо, крещящо и напълно несъответствуващо на обстоятелствата. Шапките с ярки цветя, кадифените наметки и копринените рокли бяха по-подходящи за някой парк или разходка, отколкото за този влажен пощенски кораб. Мъжете бяха ниски на ръст, безлични, дебели и прости. Скоро открих, че по-възрастният, по-безличният, по-мазният, по-набитият е съпругът — всъщност младоженецът, струва ми се, защото тя беше много млада — на хубавото момиче. Огромно бе удивлението ми от това откритие, а още по-дълбоко стана то, когато осъзнах, че вместо да се чувствува дълбоко нещастна, тя бе радостна до безразсъдство. „Смехът й — казах си, — изглежда, отразява безумието на отчаянието.“ Ала докато тази мисъл прекосяваше ума ми, аз се облягах безмълвна и самотна на една стена на палубата, тя се приближи с танцова стъпка към мен, непознатата, и усмихвайки се с широка, лекомислена усмивка, която ме учуди, макар да показа идеално подредените й великолепни зъби, ми предложи да седна на едно походно столче, което държеше в ръка. Естествено отказах колкото можеше по-учтиво. Тя си отиде, пристъпвайки все тъй безгрижно и вятърничаво. Вероятно беше добродушна, но какво я бе накарало да се омъжи за този тип, който приличаше повече на мях със зехтин, отколкото на мъж?