Шарлот Бронте - Вийет

Слязох долу и тръгнах накъдето ми видят очите, обзета от екстаза на свободата и радостта, и попаднах, кой знае как, в самия център на града, в Сити. Най-сетне видях и усетих Лондон. Вървях по широкия Странд, поех нагоре по Корнхил, смесих се с гъстата тълпа, престраших се да прекося опасните кръстовища. Фактът, че съм сторила това, че съм го извършила съвсем сама, ми достави може би неоправдано, но огромно удоволствие. Оттогава насам съм била и в театралния център Уест Енд, и в големите паркове, и на големите площади, но до днес от всичко най-много обичам Сити. В Сити всичко изглежда много по-истинско; търговията, суетнята, шумът — там това е действие, гледка и звуци сериозни, истински. Сити си вади хляба — Уест Енд си гледа удоволствието. В Уест Енд може да се забавляваш, но Сити те кара да се вълнуваш от сърце.

Накрая, изморена и гладна (от години не бях изгладнявала така), върнах се към два часа в моята мрачна, стара, тиха странноприемница. Взех само две блюда — варено месо и зеленчуци. И двете ми се сториха чудесни — далеч по-вкусни от скромните, измити гозби, които готвачката на мисис Мачмънт приготвяше за добрата ми покойна господарка и за мен и които трудно възбуждаха нашия апетит. Приятно уморена, аз се изтегнах за един час върху три стола (стаята не можеше да се похвали с отделна софа). Спах, сетне се събудих и около два часа размишлявах.

Вътрешното ми състояние и всички обкръжаващи ме обстоятелства сега бяха такива, че благоприятелствуваха за вземане на нова, крайна и смела — а може би и отчаяна — линия на поведение. Нямаше какво да губя. Неописуемо омразното ми досегашно съществование не ме караше и да помисля за връщане. Не успеех ли в онова, което възнамерявах да предприема, кой друг освен мен щеше да пострада? Ако загинех далеч от — щях да кажа дома, но аз нямам дом, — далеч от Англия, кой щеше да ме оплаква?

Щях може би да страдам, бях привикнала към страдания. Самата смърт дори не ме плашеше така, както би изплашила разглезените от съдбата. Поради това не се страхувах от смъртта. И тъй, готова на всичко, съставих своя план.

Още същата вечер поисках от приятеля ми, прислужника, сведения за корабите, които тръгват от европейското пристанище Бу Марин. Установих, че време за губене няма; още през тази нощ трябваше да заема своята кабина. Всъщност бих могла да почакам и да се кача на палубата другата сутрин, но не желаех да рискувам.

— По-добре да отидете не кораба веднага, мадам — посъветва ме прислужникът.

Съгласих с него и след като уредих сметката и дадох на приятеля си бакшиш — който, сега преценявам, е бил огромен и който на него самия се е сторил чудовищно голям, защото, докато го прибираше, лека усмивка издаде мнението му за великодушието на дарителката, — той отиде да извика кола. Препоръча ме и на кочияша, като му нареди да ме заведе на самия кей и да не ме оставя в ръцете на лодкарите; нещо, което оня обеща, но не изпълни. Тъкмо обратното — принесе ме в жертва, подхвърли ме като къс вкусно печено, принуждавайки ме да сляза сред тълпа лодкари.

Беше мъчително преживяване. Нощта беше непрогледна. Кочияшът си тръгна веднага щом получи полагаемото му се. Лодкарите се сборичкаха за мен и моя сандък. Ругатните им още ми кънтят в ушите. Те разклатиха възгледите ми по-силно и от нощта, и от самотата, и от необикновената обстановка. Един посегна към сандъка ми. Аз наблюдавах и търпеливо изчаквах; ала когато друг един се опита да посегне към самата мене, вдигнах глас, отблъснах му ръката, влязох веднага в една лодка и строго заповядах сандъкът ми да се сложи до мене — „Ей тук!“, — което бе изпълнено незабавно; защото собственикът на лодката, избрана от мен, бе сега мой съюзник. Той ме отведе.

Реката беше черна като мастилен порой. Светлини поглеждаха към нея от струпаните по бреговете сгради, кораби се люлееха върху гръдта й. Лодкарят ме заведе до няколко от корабите. На светлината на фенера сричах имената им, изписани с големи букви върху тъмен фон. „Океан“, „Феникс“, „Съгласие“, „Делфин“ — отминахме всички тия, но моят кораб „Ослепителний“, изглежда, се намираше някъде по-надолу.

Хлъзгахме се по мрачното течение, мислех си за Стикс и лодкаря Харон, отвеждащ някоя самотна душа към Страната на сенките. Сред тази враждебна обстановка, когато леденият вятър ме удряше в лицето, а среднощните облаци ръсеха дъжд над главата ми, със спътници двамина грубияни лодкари, чиито непоносими ругатни още измъчват слуха ми, запитах се дали чувствувам отчаяние, или страх. Не изпитвах нито едното, нито другото. Неведнъж в живота си съм била далеч по-отчаяна и изплашена, при много по-безопасни обстоятелства. „Но защо? — учудих се аз. — Усещам се въодушевена и решителна, вместо да съм потисната и тревожна!“ Не можах да си го обясня.