Шарлот Бронте - Вийет

Тя се нагласи като за сън. Аз също се оттеглих в нишата към нейната стая. Нощта премина спокойно. И също тъй спокойно, изглежда, е настанал сетният й час — спокойно и безболезнено. На сутринна я намерихме бездиханна, почти изстинала, отпусната кротко, непомръднала. Възбуденият й дъх и промяната в настроението й са били предупреждение за наближаващия удар, а този единствен удар е бил достатъчен, за да прекъсне нишката на нейното съществувание, изтрита до скъсване от болестта.

След като господарката ми беше мъртва и пак останах сама, трябваше да си подиря ново място. По онова време, изглежда, съм била с леко — но съвсем леко — разстроени нерви. Признавам, не изглеждах добре — бях слаба, изнемощяла, със сенки край очите; като болногледачка след нощно бдение, като преуморена слугиня, като бездомница, потънала в дългове. Дългове нямах, не бях и съвсем бедна, защото, макар мис Мачмънт да не бе успяла да ме облагодетелствува тъй, както бе споменала в последната си нощ, все пак след погребението заплатата ми беше изплатена от втория й братовчед, наследника, алчен на вид, с остър нос и тясно лице, който наистина, както научих по-късно, се оказал невиждан скъперник — пълна противоположност на щедрата си родственица, мрачен фон, на който се откроява светлата й памет, благославяна и до днес от бедни и нуждаещи се. Притежателка на петнадесет лири, на здраве, поизтощено, но незасегнато, и на също тъй крепък дух, аз можех все още, сравнена с други, да се смятам в завидно положение. Завидно наистина, но твърде объркано — нещо, което усетих с голяма острота, защото точно след една седмица трябваше да напусна настоящото си убежище, без да имам къде да се приютя…

В тази моя дилема ми остана — като единствена възможност — да отида и да се посъветвам с една стара служителка на нашето семейство, някогашна моя бавачка, а сега домоуправителка на голямо имение близо до мис Мачмънт. Тя се опита да ме утеши, ала не знаеше какво да ме посъветва. Когато си тръгнах на здрачаване, в душата ми все още беше пълен мрак. Чакаха ме две мили път. Беше ясна, мразовита нощ. Въпреки самотата, бедността и вътрешната ми обърканост сърцето, подхранвано и окуражавано от жизнеността на моята младост, която наброяваше едва двадесет и две лета, туптеше леко и силно — туптяло е силно, убедена съм, защото иначе бих се страхувала да вървя сама по пътя, която минаваше през стихнали поля, без никъде да проблясва светлинка от село, чифлик или колиба; бих треперила от мрака, защото единствено по звездите успявах да следвам неясната пътека; бих трепкала още по-силно от непривичното присъствие на онова, което в споменатата нощ светеше на север, една движеща се загадка — звездата Вечерница. Но тази тържествена странница ми подействува другояче — не ме уплаши. Тя ми донесе сякаш нова вяра. Почерпих сили от режещия, равен ветрец, който духаше по нейната пътека. Смела мисъл прониза ума ми; разумът бе готов да я възприеме.

— Остави тази пустош — чух да ми се казва — и се махни оттук.

— Къде? — запитах.

Не трябваше да се озъртам много. Вдигайки поглед от селската енория в равната, богата Средна Англия, аз видях с мисълта си онова, което никога не бих съзирала в тленните си очи — видях близкия Лондон.

На другия ден пак отидох в имението и като потърсих отново домоуправителката, съобщих й за намерението си.

Мисис Барит беше сериозна, здравомислеща жена, макар и да не бе странствувала повече от мен. Но каквато бе сериозна и здравомислеща, не сметна, че съм загубила ума си, защото, нека кажа, от мен винаги се е излъчвала една уравновесеност, която всякога ми е била последна като монашеска плащеница, под чието прикрие съм успявала да извърша безнаказано и дори при всеобщо одобрение дела, които, предприети при външна възбуда и вълнение, биха накарали мнозина да ме сметнат за фантазьорка и дори фанатичка.

Домоуправителката изреждаше някои вероятни затруднения и белеше портокали за конфитюр, когато някакво дете изтича край прозореца и се втурна в стаята. Беше хубавко и както подскачаше и ми се усмихваше — защото ние се познавахме (познавах и майка му, младата омъжена жена на това семейство), — аз го вдигнах на коленете си. Макар общественото ни положение сега да се различаваше, с майката на това дете бяхме съученички, когато аз бях на десет, а тя на шестнадесет години; не бях я забравила — хубавка, но глуповата, в по-долен от моя клас.