Шарлот Бронте - Вийет

Тъй две горещи, задушни стаи се превърнаха в моя свят, а една недъгава стара жена ми стана господарка, приятелка и всичко. Да й служа ми беше задължение — болките й станаха мое страдание, успокояването й — моя надежда, гневът й — мое наказание, благодарността й — моя награда. Забравих, че съществуват поля, гори, реки, морета, забравих дори вечно изменящите се небеса отвъд замъгления от пара решетъчен прозорец на тази болнична стая; доволна бях дори, че ги забравях. Всичко в мен се устреми към задължението ми. Приучена и укротена от дългогодишния навик, дисциплината от съдбата си, аз не копнеех за разходки на открито; стомахът ми се засищаше от малките порции, поднасяни на болната. Срещу това тя ми даваше възможността да изучавам необикновения й характер; бих добавила — да се възхищавам от непоклатимостта на нейните добродетели, от силата на страстите й, да се доверявам на истинността на чувствата й. Тя притежаваше всичко това и поради него не се отделях от нея.

И пак заради същото готова бях да кретам с нея още двадесет години, ако мъченическият й живот продължи още толкова. Но друго било писано. Трябвало е, изглежда, да бъде тласната към действие, трябвало е да бъде подканвана, подбутвана, мушкана, подтиквана към деятелност. Късчето човешка обич, което ценях повече от скъп маргарит, трябваше да се стопи в ръката ми и да изчезне подобно зърно от градушка. Задължението, което изпълнявах с такава радост, бе изтръгнато от успокоеното ми сърце. Поискала бях да се споразумея със Съдбата, да се предпазя от случайни, по-големи страдания, приемайки един живот на лишения и дребни скърби. Провидението наказва подобни боязливи ленивци и страхливи безделници.

В една февруарска нощ — не мога да я забравя — край дома на мис Мачмънт се извиси глас, дочут от всички, но разтълкуван, изглежда, само от един. След спокойната зима, бурите тласкаха към нас пролетта. Бях сложила мис Мачмънт да си легне, седях и шиех край огъня. Вятърът стенеше в прозорците. Стенал беше тъй през целия ден, но с падането на нощта тонът му се промени — стана по-остър, по-пронизителен, по-ясен, вопъл, раздиращ и смразяващ нервите, се долавяше във всеки негов напор.

„О, спри! Спри!“ — извиках мислено, оставих разстроена ръкоделието и направих безуспешен опит да запуша уши, да не чувам този пронизителен, остър плач. Същия глас бях чувала и преди и опитът ме бе навел на една теория за онова, което той вещаеше. Три пъти в живота събитията ме бяха научили, че тези странни интонации на бурята — този неспокоен, безнадежден плач — предсказват приближаването на атмосферни промени, неблагоприятни за живота. Епидемичните болести според мен твърде често се предшествуват от такъв хълцащ, стенещ, измъчен, жалостив източен вятър. От това според мен води началото си ирландската легенда за злия дух „банши“, чийто злокобен вой предвещава смърт в дома. Струваше ми се тъй също — но не бях достатъчно учена, за да си обясня съществува ли връзка между обстоятелствата, — че по същото време стават вулканични изригвания в далечни части на света, реки внезапно заливат бреговете си, необясними приливи връхлитат разгневено върху ниски морски брегове. „В подобни периоди — казвах си — нашата земя изглежда разкъсана и объркана: по-немощните от нас посърват от гневния й дъх, изригващ горещ из димящите вулкани.“

Вслушвах се и треперех; мис Мачмънт спеше.

Към полунощ за около половин час м бурята настъпи пълно затишие. Жарта, която тлееше, бурно се разгоря. Почувствувах, че въздухът се е променил и е станал по-остър. Повдигнах транспаранта и завесата, подадох глава навън и видях звездите да проблясват ярко в студа.

Извърнах се и очите ми срещнаха будния взор на мис Мачмънт, която бе вдигнала глава от възглавницата и ме гледаше с необичайно вълнение.

— Хубава ли е нощта? — запита тя.

Отвърнах утвърдително.

— Така и предположих — рече, — защото се чувствувам много бодра и много добре. Повдигнете ме. Тази нощ се усещам млада — продължи тя, — млада с весело сърце, щастлива. Дали пък болестта ми няма да отмине, дали не ми е отредено да се порадвам на здраве? Ще бъде истинско чудо.

„А не живеем във века на чудесата“ — помислих си, зачудена, че я чувам да приказва така. Тя продължи, заговори за миналото и взе да си припомня някогашни случки, сцени и хора с учудваща яснота.

— Тази нощ ми е приятно да мисля за миналото — каза тя, — ценя го като мой най-скъп приятел. В момента то ми доставя дълбоко удоволствие, връща в сърцето ми жива и красива действителността — не само кухи представи, а онова, което някога е било действителност и което аз вече смятах за отдавна разложено, стопено, размесено с гробовна песен. Сега съм господарка на часовете, на мислите, на надеждите на моята младост. Съживявам любовта на живота си, единствената ми любов, едва ли не единственото ми дълбоко чувство, защото не съм особено добра жена — не съм дружелюбна. Но въпреки това съм имала дълбоки чувства, и тези чувства са имали обекти, които в своята неповторимост са ми били скъпи, тъй както всички ония неизброими неща, по които мнозинството от мъжете и жените пилеят своето внимание. Докато обичах, докато бях обичана — ах, как живеех тогава! Каква вълшебна година от живота си припомням! Колко лъчезарна се връща пак при мене тя! Каква пищна пролет, какво топло, прелестно лято, каква мека лунна светлина, посребрила есенните вечери, какви несдържани надежди под заледените води и заскрежените поля на зимата! През цялата тази година сърцето ми живя със сърцето на Франк. О, благородният ми Франк. О, верният ми Франк! Добрият ми Франк! Толкова по-добър от мене — толкова по-извисен във всичко! Сега знам това, сега мога да го кажа. Малко са жените, престрадали така дълбоко загубата на любимия, но и малко са ония, обичани тъй силно, както бях аз. Любовта му не беше като другите. Знаех, че ме обича, вярвах му дълбоко. Неговата любов правеше чест, тя покровителствуваше и извисяваше; но също тъй тя радваше оная, на която бе отдавана. Нека сега попитам, сега, в този миг, когато разумът ми е тъй странно прояснен — нека размисля защо ми бе отнета. За какво престъпление съм била наказана, та след дванадесет месеца на върховно блаженство да изстрадам тридесет години на дълбока скръб? Не зная — продължи, след като помълча, — не мога, не мога да видя причината, но в този час мога да изрека от сърце нещо, което не съм могла до този миг: непроницаеми боже, да бъде волята ти! И в този миг вярвам, че смъртта ще ме върне при Франк. Никога досега не съм го вярвала.