Шарлот Бронте - Вийет

— Той е умрял, така ли? — запитах тихо.

— Мило момиче — започна тя, — една Бъдни вечер се облякох и премених, защото моят любим, моят бъдещ съпруг щеше да ме посети. Седнах да го чакам. Отново изживявам този миг. Виждам снежния здрач да се прокрадва през прозореца, над който завесата не бе спусната, защото исках да го съзерцавам, докато язди към мен по снежната алея. Виждам и усещам мекия огън, който ме стопля, играе по копринената ми дреха и от време на време озарява младежкия ми лик в отсрещното огледало. Виждам луната на спокойната зимна нощ да плува пълна, ясна и студена над тъмната растителност и посребрените ливади на имението ми. Чакам, пулсът ми бие нетърпеливо, ала в ума не се промъква никакво съмнение. Пламъците в огнището бяха замрели, но жаравата бе още искряща, луната се бе изкачила високо, но все още се виждаше от прозореца, наближаваше десет. Обикновено той идваше по-рано, ала веднъж-дваж бе закъснял както сега. Дали макар веднъж няма да ме разочарова? Не, нито веднъж; и сега вече идваше, идваше бързо, да навакса изгубеното време. „Ах, Франк, неразумни ездачо — рекох си, заслушана радостно и тревожно в наближаващия тропот на коня, — ще ти се карам за това. Ще ти кажа, че на опасност ти излагаш моята шия, защото всичко, което е твое, ми е по-ценно и по-скъпо, отколкото ако беше мое.“ Той приближаваше, съзирах го, но май очите ми бяха замъглени от сълзи, не виждах добре. Ето коня, чух тропота му или по-скоро видях някаква грамада, долових глъчка. Кон ли беше това наистина? Ако ли не, какво бе тежкото, влачещо се нещо, което прекосяваше тъй странно черно, поляната пред къщи? Как бих могла да назова онова, което виждах в лунния светлик пред мен? И как да изрека чувството, което се надигна в душата ми?

Изтичах безмълвна навън. Едно огромно животно — всъщност черния кон на Франк — стоеше разтреперано, задъхано, запенено пред портата. Някакъв човек го държеше — предположих, че е Франк.

— Какво става? — запитах.

Томас, собственият ми слуга, ми отвърна троснато:

— Влезте вътре, госпожо. — А сетне нареди на прислужничката, която притича към кухнята, тласкана сякаш от някакво предчувствие: — Рут, прибери господарката вътре! Веднага!

Но аз вече коленичех на снега до онова, което лежеше там — което бях видяла да се влачи по земята, — което пъшкаше, стенеше на гърдите ми, когато го привдигнах и го притиснах до сърцето си. Не беше мъртъв, беше в полусъзнание. Заповядах да го внесат вътре. Не им позволих да ми нареждат каквото и да било и да ме отделят от него. Имах достатъчно присъствие на духа не само да владея себе си, но да разпореждам и на другите. Опитали се бяха да ме третират като дете, както най-често се отнасят с хора, поразени от божия гняв, но аз не слушах никого освен хирурга, а когато той стори онова, което бе по силите му, останах сама при моя умиращ Франк. Той събра сили да ме вземе в обятията си, намери глас да назове името ми, чу ме как се моля над него шепнешком, усети ме, докато нежно и любовно се грижех за него.

— Мария — каза той, — умирам щастлив като в рая.

С последния си дъх ми се закле във вярност. Когато изгря зората на Коледния ден, моят Франк беше при бога.

— И всичко това — продължи тя — се случи преди тридесет години. Оттогава живея в страдание. Едва ли съм извлякла дълбока поука от всичките си злощастия. Всяка по-мека, по-дружелюбна душа те биха превърнали в светица, силните, зли души биха станали демони, а що се отнася до мене, аз си останах една поразена от беда себична жена.

— Но вие сте вършили много добрини — прекъснах я, защото тя беше известна с големите си материални подаяния.

— Искаш да кажеш, че не съм скъпила парите си там, където те биха могли да смекчат нечие нещастие! Ала какво от това? Да давам, не ми е струвало усилие, нито ми е причинявало болка. Но от днес нататък аз съм готова да променя начина си на мислене, да се подготвя за срещата си с Франк. Виждаш ли — още мисля за Франк повече, отколкото за бога; и дано поне ми се признае, че обичайки едно божие творение тъй силно, тъй продължително и тъй истински, с това не съм поругала Твореца — иначе изгледите за спасение на душата ми са нищожни. Ти какво мислиш по тези въпроси, Люси? Бъди мой духовен съветник, кажи ми.

Не бях в състояние да отговоря, нямах думи. Тя, изглежда, си въобрази, че вече съм й отговорила.

— Много правилно, дете мое. Трябва да си признаем, че бог е милостив, но не всякога е разбираем за нас. Трябва да приемем собствената си участ, каквато и да е тя, и да се опитаме да направим щастлива участта на другите. Нали така? Да, и от утре ще се опитам да те направя щастлива. Ще се постарая да сторя нещо за тебе, Люси — нещо, което да те облагодетелствува, когато аз умра. Главата ме заболя от много приказки, затова пък съм щастлива. Върви да спиш. Часовникът отмерва два. Колко до късно стоиш — или по-скоро до колко късно аз с моя егоизъм те задържам тук. Сега върви. Не се тревожи повече за мене. Чувствувам, че истински ще си отпочина.