Шарлот Бронте - Вийет

Възхищавах се на хубавите тъмни очи на момченцето, когато майката, младата мисис Ли, влезе при нас. В каква красива и благородна жена се бе превърнало добродушното и приятно, но несхватливо момиче! Съпружеството и майчинството я бяха променили така, както съм виждала да променят и други, по-невзрачни от нея. Мен тя беше забравила. Аз също се бях променила, макар за жалост към лошо. Не се и опитах да припомня познанството ни; защо да го сторя? Дошла бе да отведе сина си на разходка, а подир нея вървеше бавачка с бебе в ръце. Споменавам случката само защото, обръщайки се към бавачката, мисис Ли заговори на френски (ужасен френски между другото, с непоправимо лошо произношение, което принудително ме върна пак към ученическите ни години) и аз разбрах, че жената е чужденка. Малкият също говореше свободно френски. Когато всички се оттеглиха, мис Барит обясни, че младата й господарка довела тази чужденка бавачка преди две години, на връщане от едно пътуване из Европа, че с нея се отнасяли също като с гувернантка и че не правела друго, освен да разхожда бебето и да говори френски с господарчето Чарлс. „И — добави мис Барит — тя разправя, че много англичанки в чуждестранни семейства там са поставени не по-зле от нея самата тук.“

Постарах се да запаметя това незначително сведение, така както грижливата домакиня събира безполезните на пръв поглед парцалчета и остатъци, които практичният й ум някой ден ще оползотвори. Преди да се сбогувам с моята стара приятелка, тя ми даде адреса на една почтена, старомодна странноприемница в Лондон, която, обясни ми тя, чичовците ми посещавали навремето.

Нека читателят не мисли, че решавайки да тръгна за Лондон, съм била застрашена от нещо или че ми е струвало кой знае какви усилия. Средства имах предостатъчно, за да отида, да престоя няколко дни и ако не намеря смисъл да оставам, да се върна обратно. Гледах на това по-скоро като на кратка ваканция за един уморен човек, отколкото на приключение на живот или смърт. Да приемаш всяко свое начинание като нещо в реда на нещата, е най-добре. Това ти позволява да останеш спокоен телом у духом, докато прекалените очаквания те правят трескав и телом, и духом. По онова време петдесет мили бяха един ден път (защото ви разправям за отдавна отминали дни. Косата ми, която до късни години устоя на скрежа на времето, сега се вие бяла под бялата шапчица, като сняг под снежна пряспа.) Около десет часа на една февруарска вечер пристигнах в Лондон.

Уверена съм, че ти, читателю, си от ония, които не биха ми благодарили за едно поетическо възпроизвеждане на първите ми впечатления, и толкоз по-добре, защото нямах време, нито пък настроение за подобно нещо, тъй като пристигнах късна, тъмна, сурова дъждовна вечер, в един Вавилон и сред един мравуняк, чиято безбрежност и неизвестност напрегнаха до крайна степен всичките ми способности за здравомислие и самообладание, с които поради липса на по-блестящи качества природата ме е надарила.

Когато слязох от дилижанса, речта на кочияшите и на другите, които се навъртаха наоколо, ми се стори странна, като непознат език. За пръв път чувах английския, насечен по този начин. Както и да е, успях да ги разбера и да ги накарам и те да ме разберат поне дотолкова, че да пренеса и себе си, и сандъка до старата странноприемница, чийто адрес притежавах. Колко трудно, колко потискащо, колко объркващо ми изглеждаше моето бягство! В Лондон за пръв път, за пръв път в странноприемницата, уморена от пътя, от мраза, премръзнала от студ, без опит, без никой да ме посъветва как да действувам — а тласкана към действие!

Оставих нещата в ръцете на здравия разум. Но здравият разум бе също тъй вцепенен и объркан, както всичките ми чувства, и единствено под натиска на неизбежната необходимост с усилие, изкомандува своята довереница. Подтикната от него, тя плати на носача. Предвид критичния момент не я обвинявам, че остави да я измамят. Помоли прислужника за стая, боязливо повика камериерката, нещо повече — успя да понесе, без видимо да се уплаши, надменното държане на тази млада дама.

Припомням си същата камериерка — образец за представата ми за градска хубост и мода. Като гледах тънкото й кръстче, бонето, дрехата й, чудех се кой ги е изработил тъй съвършени. С такава плавност оформяше тя гласните в устата си, че аз изпитвах срам от своето произношение; спретнатото й облекло хвърляше презрителен укор към моята проста провинциална одежда.

„Няма какво, ще се търпи — казах си; — за мене всичко тук — и обстановката, и обстоятелствата — е непознато; ще се оправя постепенно.“