Шарлот Бронте - Вийет

— Харесвате ли Вийет?

— Доста. Всъщност местните хора са много глупави и прости, но там живеят няколко симпатични семейства.

— Посещавате ли някакво училище?

— Да.

— Добро ли е?

— О, не! Отвратително! Но аз излизам всяка неделя и никак не ме е грижа нито за maitresse, нито за proffesseurs, нито за eleves и пращам уроците au diable (на английски това звучи ужасно, но на френски не е неприлично) и тъй се оправям чудесно. Пак ли ми се присмивате?

— Не, усмихвам се на собствените си мисли.

— Какви са те? — И без да дочака отговора ми, продължи: — А сега казвайте накъде пътувате!

— Накъдето ме отведе съдбата. Трябва да си припечелвам прехраната там, където намеря.

— Да припечелвате ли? — извика тя смаяно. — Значи сте бедна, така ли?

— Като църковна мишка.

След кратко мълчание тя възкликна:

— Ух! Колко неприятно! Знам много добре какво е да си беден. У дома и ние сме бедни — и татко, и мама, и всички. Татко се нарича капитан Фаншоу. Той е офицер на половин заплата, но от благородническо потекло, а някои от роднините ни са видни личности; но моят чичо и кръстник Дьо Босампие, който живее във Франция, е единственият, дето ни помага. Той плаща за образованието на нас, момичетата. Имам пет сестри и трима братя. Малко по малко ще се омъжим — за по-възрастни господа, предполагам, със суха пара. С това се занимават татко и мама. Сестра ми Огъста сега е омъжена за един, на вид много по-стар от татко. Огъста е много красива — не моя тим, а тъмнокоса. Съпругът й мистър Дейвис, е боледувал от жълта треска в Индия и все още е жълт като лимон, обаче е богат и Огъста си има собствен екипаж и свои слуги и всички намираме, че се е подредила много добре. Да, това е по-приятно, отколкото „да си изкарваш прехраната“, както казвате. Всъщност вие умна ли сте?

— Не, никак

— Можете ли да свирите, да танцувате, да говорите три-четири езика?

— Нищо подобно.

— И все пак аз ви намирам за умна. — Тя замълча и се прозина. — Ще ви хване ли болест?

— А вас?

— О, здравата, още щом се покаже морето. Всъщност вече я усещам. Ще сляза долу и ще повикам оная дебела, противна стюардеса.

И тя тръгна по стълбите.

След малко я последваха и другите пътници. През целия следобед останах на палубата сама. Като си спомня спокойното, дори щастливо настроение, в което прекарах онези часове, и едновременно с това, като връщам в съзнанието си положението, в което се намирах, неговата рискованост — някои биха казали направо безнадеждност, — чувствувам, че както:

Тъмница би могъл да е и царският палат,

а клетка тясна — ширната градина.

тъй опасностите, самотата, неизвестното бъдеще не са застрашителни, когато тялото е здраво и умът — буден: дотогава всъщност, докато Свободата ни дарява с крилете си, а пътят ни се чертае от звездата на Надеждата.

Морската болест ме остави на спокойствие дълго след като бяхме отминали Маргейт и аз с върховна наслада вдишвах лекия бриз, изпитвах радост да съзерцавам къдравите вълни на Ламанша, морските птици по гребените им, белите платна на тъмния хоризонт и кроткото облачно небе, легнало над всичко това. Въобразявах си в мечтанието, че съзирам далеч пред мене европейския континент подобно просторна земя на блянове. Заливаше я слънчево сияние и превръщаше дългата й крайбрежна ивица в чисто злато; ажурна рисунка на скупчени къщи и белоснежна кула сред тях, на гъсти лесове, на зъбести чукари, на тучни пасбища и лъкатушни поточета изпълваше тази лъскава рамка. За фон се вдигаше небето, тържествено и теменуженосиньо, а от север до изток се извиваше, величествена и царствена в обещанията си, нежна в своята магия, дъгата — арката на надеждата.

Ако желаеш, читателю, зачеркни всичко това; не — по-добре остави го и извлечи от него следната поука: „Мечтанията са творения на сатаната!“ Сполетяна от тежък пристъп на болестта, залитнах по коридора към каютата.

Леглото на мис Фаншоу се случи до моето и трябва да кажа, че през цялото време на общите ни страдания тя ме измъчваше със своя непоносим егоизъм. Нетърпението капризите й надминаваха всички граници. Уотсънови, които също бяха болни и на които стюардесата отдаваше цялото си внимание, в сравнение с нея приличаха на стоици. Оттогава съм забелязала, че жени, надарени с лекия, безгрижен темперамент и с русата, крехка хубост на Дженевра Фаншоу, не са издръжливи. Пречупват се дори при мисълта за някаква трудност. Мъж, който вземе такава жена за съпруга, трябва да й осигури безоблачно съществование. Раздразнена накрая от непоносимото й хленчене, аз й викнах да млъкне. Забележката я разстрои и ми се стори, че от това не ме намрази.