Шарлот Бронте - Вийет

След закуската трябваше отново да тръгна — но накъде? „Иди във Вийет“ — обади се вътрешен глас, подтикнат вероятно от спомена за кратичкото изречение, произнесено необмислено и лековерно от мис Фаншоу, когато се сбогувахме:

— Защо не дойдете при мадам Бек? При нея се учат някои зверчета, които бихме могли да наглеждате. Тя търси английска възпитателка — или поне до преди два месеца търсеше такава.

Коя беше тази мадам Бек, къде живееше тя — нямах представа. Запитала бях, но мис Фаншоу не ме и чу. Подканвана от приятелите си побърза, не ми бе отговорила. Предположих, че живее във Вийет. Реших да тръгна към Вийет. Разстоянието беше четиридесет мили. Знаех, че се улавям за сламка, но в бездънната и бурна бездна, над която се носех, бях готова да се уловя и за паяжина. След като разузнах как се отива във Вийет и като си запазих място в дилижанса, потеглих, подкрепяна от тази надежда — от този неясен проект. Преди да ме съдиш за прибързаната постъпка, читателю, спомни си откъде бях тръгнала, не забравяй пустинята, която бях оставила зад себе си, забележи, че нямах какво да рискувам. Моята игра бе от ония, в които играчът не можеше да загуби, но би могъл да спечели.

Не съм с артистичен темперамент и все пак, изглежда, притежавам онова артистично качество да извличам докрай удоволствията от дадения миг — поне тогава, когато са мой вкус. Вкусвах радостите на този ден, макар и да пътувахме бавно, макар че беше студено, въпреки че валеше. Гол, равен и без дървеса беше пътят, по който вървяхме, по него се виеха тинести канали, подобно замаяни зелени змии; еднообразно подстригани върби ограждаха равни ниви, обработени като домашни градинки. Небето също бе равно и сиво, атмосферата бе задушна и влажна, но сред всичкото това мъртвило въображението ми разцъфваше и сърцето ми се къпеше в слънце. Тези чувства биваха смирявани единствено от скритото, но нестихващо притеснение, което дебнеше радостните ми изблици подобно на тигър, залегнал в джунглата. Дъха на това хищно животно усещах, където и да бях; кръвожадното му сърце туптеше близо до моето, чувах го всеки път, щом се раздвижеше в бърлогата си. Знаех, че залезе ли слънцето, то ще изскочи гневно от своето прикритие.

Надявала се бях да пристигнем във Вийет, преди да се стъмни, за да избягна пълното объркване, което неизвестността и мракът хвърлят върху първите впечатления от всяко ново място. Но поради бавното пътуване и дългите престои, а и заради гъстата мъгла и ситния напоителен дъждец, когато стигнахме покрайнините, над града вече лежеше плътен, почти осезаем мрак.

Знам, че минахме през някаква порта, охранявана от войници — това забелязах при светлината на лампите; а после, отклонявайки се от калното шосе, затропахме по настилка от необикновено едри, твърди като кремък камъни. Дилижансът спря пред някаква кантора и пътниците слязоха. Първата ми работа беше да си намеря куфара — наглед незначителна, но важна за мен принадлежност. Предугадих, че ще е по-разумно, вместо да препирам и да настоявам за багажа си, да чакам настрана разтоварването, докато съзра своя куфар, а после бързо да си го поискам и да го прибера. Отдръпнах се и вперих очи в онази част на колата, където бях видяла своя багаж, върху който сега бяха натрупани още торби и кутии. Наблюдавах как едно по едно тези неща се свалят и прибират. Уверена бях, че моят куфар вече би трябвало да е свален. Но той все още не беше. Завързаха бях за дръжката му картичка със зелена панделка. Всичките пакети бяха свалени, всички тенекиени куфари и книжни вързопи. Вдигнаха мушаменото покривало. Виждах съвсем ясно, че не бяха останали нито един чадър, наметка, бастун, кутия за шапки или чанта.

Къде беше моят куфар с малобройните ми дрехи и портфейла, в който бяха скътани остатъците от петнадесетте ми лири?

Сега ми е лесно да задам този въпрос, но тогава бе невъзможно. Не бях в състояние да кажа нищо, защото не знаех ни една френска дума, а около мен всички, целия свят като че ли говореше само и единствено на френски. Какво да сторя? Приближих се до кондуктора, сложих ръка на рамото му, посочих към един малък сандък, сетне към покрива на дилижанса и се опитах с погледа си да изразя въпроса. Той ме разбра погрешно, вдигна посочения сандък и се приготви да го качи на колата.

— Оставете го на мястото му, чувате ли? — изрече един глас на английски, а сетне се поправи:

— Qu’est-ce que vous faites donc@ Cette malle est a moi. (Какво правите? Този куфар е мой!)

Но аз вече бях чула родния си език, сърцето ми се зарадва. Извърнах се.