Шарлот Бронте - Вийет

Стигнах до някакви стари и протрити стъпала и уверена, че именно тях търся, слязох долу. Улицата, до която ме изведоха, беше наистина тясна, но на нея нямаше странноприемница. На една много тиха и сравнително чиста и павирана уличка, над вратата на голяма къща, с един етаж по-висока от заобикалящите я, забелязах да свети фенер. Най-сетне, ето я странноприемницата! Забързах нататък, коленете ми се подгъваха, чувствувах се напълно изтощена.

Ала това не беше странноприемница. Месингова табела украсяваше голяма входна врата: „Пансион за девици“ — казваше надписът: отдолу стоеше името: „Мадам Бек“.

Стреснах се. Стотици мисли изведнъж се объркаха в съзнанието ми. Но нищо не кроях, нищо не обмислях. Нямах време. Провидението ми каза: „Спри тук, това е твоята странноприемница.“ Съдбата ме взе в своята властна ръка, надви волята ми, насочи действията ми. Дръпнах звънеца.

Докато чаках, не исках да мисля. Изучавах внимателно камъните на уличната настилка, осветявани от лампата над входа, броях ги, разглеждах формите им и лъскавите дъждовни капки по ъглите. Позвъних отново. Най-сетне отвориха. Пред мен застана прислужница с красиво боне.

— Мога ли да говоря с мадам Бек?

Уверена съм, че ако бях заговорила на френски, тя нямаше да ме покани, но понеже приказвах на английски, сметна ме, изглежда, за учителка чужденка, дошла по работа във връзка с пансиона, и макар да беше късно, пусна ме без неохота и колебание.

В следващия миг се намирах в един хладен, блестящ салон със студена порцеланова печка, с позлатени орнаменти и излъскан под. Часовникът над камината отмери девет.

Измина половин час. Колко забързано туптеше сърцето ми! Колко често ме обливаха ту студени, ту горещи вълни. Седях с очи, впити във вратата. Очаквах да видя как ще се помръдне и отвори. Всичко беше тихо, дори и мишките кротуваха: белите врати стояха затворени и неподвижни.

— Вий англичанка? — запита глас зад мене. Почти подскочих, тъй неочакван долетя звукът, бях убедена, че съм сама.

Не привидение стоеше до мен, нито свръхестествено същество, а една пълничка малка жена с майчински вид, увита в голям шал, с пеньоар и чиста, спретната нощна шапчица.

Отвърнах, че съм англичанка, и изведнъж, без по-нататъшни увъртания, подхванахме необикновен разговор. Мадам Бек (защото това беше наистина тя — появила се бе през страничната врата зад мене и понеже бе обута в меки обувки, не я бях чула нито да влиза, нито да приближава), — мадам Бек бе изчерпила запасите си от островна реч с онова „Вий англичанка“ и сега продължаваше да говори, ала на своя роден език. Отвърнах й на моя. Тя ме разбираше отчасти, но тъй като аз изобщо не я разбирах, макар двете да вдигахме ужасен шум (за пръв път срещах такава приказлива жена като мадам Бек) — не стигнахме почти доникъде. Накрая тя позвъни за помощ, която се яви в лицето на една maitresse; тази личност бе учила известно време в ирландския манастир и тук я смятаха за специалистка по английски език. Малката учителка беше същинска измамница — типична представителка на Лабас-кориените; а как само съсичаше речта на Албион! Както и да е — разказах й с простички думи своята история, която тя преведе. Обясних й как съм напуснала родината си, решена да събирам знания и да печеля прехраната си, как съм готова да започна каквато и да е полезна работа, стига да не е греховна и унизителна, как бих могла да стана детегледачка или прислужница на някоя дама; казах, че съм готова да върша и домакинска работа, стига да е по силите ми. Мадам изслуша всичко това и ако се съди по изражението й, сметнах, че е повярвала на моя разказ.

— Il n’y a que les Anglaises pour ces sortes d’entreprises — каза тя, — sont-elles donc intrepides ces femmes… (Само англичанките са способни на това, нима са толкова смели тези жени…)

Запита за името, за възрастта ми, стоеше и ме гледаше — в очите й не се четеше нито съчувствие, нито интерес. В тях по време на целия разговор не проблесна дори за миг симпатия или пък състрадание. Разбрах, че е от хората, които не се ръководят от чувства. Сериозна и замислена, тя ме наблюдаваше, вслушвайки се в своята вътрешна преценка и изучавайки моя разказ. Позвъни се.

— Viola pour la priere du soir! (За вечерна молитва!) — заяви тя и стана. С помощта на преводачката ме посъветва да си отида и да се явя на другата сутрин, но това не ме оправяше. Ужасявах се от мисълта да се върна пак в опасния уличен мрак. Енергично и в същото време сдържано и спокойно заявих направо на нея, а не на преводачката: