Ала щом мисис Суини разбра, че съм дошла да заема нейното място, тя показа ноктите си, вдигна се срещу мадам Бек с цялата си ярост и се стовари върху мен с всичката си тежест. Мадам понесе това разкриване на картите и тази ярост тъй достойно, тъй стоически, че макар и смутена, аз бях принудена да я подкрепям мълчаливо. Мадам Бек напусна стаята само за миг, десет минути по-късно сред нас се появи един агент на полицията. Мисис Суини и багажът й бяха изнесени. Челото на мадам не се сви нито за миг по време на тази сцена, устните й не пророниха ни една остра дума.
Цялата кратка драма на уволнението приключи преди времето за закуска — съобщението за освобождаване, повикването на полицията, извеждането на бунтовницата, проветряването и почистването на детската стая, отварянето на прозорците — и най-малката следа от изисканата мисис Суини, чак до лекия дъх и спиртния мирис, които тъй многозначително и фатално бяха издали нейната постъпка, бяха пропъдени от улица „Фосет“. Всичко това, повтарям, се извърши между минутата, в която мадам Бек, подобно Аврора, излезе от своята стая, и в оня момент, в който тя невъзмутимо седна край масата и си наля първата чаша студено кафе.
Към обяд ме повикаха да облека мадам. (Длъжността ми, изглежда, щеше да бъде някаква смесица между гувернантка и прислужничка на господарката). Чак докъм обяд мадам се разхождаше из къщата по пеньоар, наметната с шал и по домашни чехли. Как би се отнесла директорката на някое английско училище към подобен навик?
Подреждането на прическата й ме смути. Косата й беше буйна — кестенява, все още непрошарена, макар мадам да беше четиридесетгодишна. Забелязвайки смущението ми, тя рече:
— Изглежда не сте били камериерка в родината си?
И като взе четката от ръката ми, любезно и с усмивка ме бутна настрана и се среса сама. При по-нататъшното й обличане тя ме напътстваше и ми помагаше без ни най-малка следа от яд или нетърпение. (Това бе първият и последен път, в който ме повика да я обличам. След това задължението падна върху Розина, портиерката.)
След като се облече, мадам Бек се оказа жена с ниска и пълна и все пак някак си изящна фигура; изяществото идваше от правилното съотношение на отделните части на тялото й. Кожата на лицето беше свежа и бледорозова, но не румена, очите й бяха сини и ясни, тъмната копринена рокля й прилягаше добре, както само една френска шивачка може да я ушие. Изглеждаше елегантна, макар да приличаше на буржоазка — но всъщност такава си и беше. Не зная каква бе хармонията, която цареше в душата, но лицето й излъчваше контрасти. Чертите му в никакъв случай не бяха от онези, които се срещат при подобна свежа кожа и вътрешно спокойствие. Бяха остри. Челото й бе високо, но тясно, говореше за способности и известно доброжелателство, но не и за широта, а пък спокойните, но бдителни очи не познаваха оня пламък, който лумва в доброто сърце и прелива в погледа. Устата й беше сурова — дори мрачна, устните бяха тънки. Към чувствителните и надарени хора с присъщите им изяви на нежност и дързост мадам сигурно би се отнесла като същински Минос в женска дреха.
С течение на времето открих, че тя не е само Минос в женски образ. Името й беше Модеста Мария Бек, родена Кинт. Беше милостива жена и вършеше много добрини. Не би могло да има господарка, при която да се служи по-леко. Научих, че ни веднъж не бе направила забележка на непоносимата мисис Суини въпреки любовта й към чашката, въпреки безредието и немарливостта й; но все пак мисис Суини трябваше да напусне в същия миг, в който това стане възможно. Научих също, че в този пансион възпитателите и учителите никога не ги мъмрят, но често и възпитатели и учители бяха сменявани. Те изчезваха, други заемаха местата им — как, трудно можеше да се каже.
Институцията беше едновременно пансион и екстернат. Екстернатите или приходящите ученички бяха повече от сто на брой: пансионерките бяха двадесетина. Мадам, изглежда притежаваше завидни качества на администратор. Тя управляваше всичко това, както и четирима възпитатели, осем преподаватели, шест прислужнички и три деца, като същевременно поддържаше отлични отношения с родителите и приятелите на ученичките, и успяваше да работи без видимо усилие, без шум, умора, напрежение, без никакви външни признаци на излишна вълнение. Заета беше винаги, но претоварена — никога. Вярно е, че мадам си имаше свой, и то отличен метод за управляване и регулиране на този голям механизъм. Читателят бе свидетел на една негова изява в обръщането на джобовете ми и в прочитането на личните ми бележки. „Надзор“ и „шпиониране“ — това бе нейното верую.
Читать дальше