Шарлот Бронте - Вийет

И все пак мадам знаеше какво значи честност и обичаше честността — поне дотогава, докато тя не й пречеше с тромавите си задръжки да налага своята воля и своите интереси. Изпитваше уважение към Англия, а що се отнася до англичаните, ако зависеше от нея, би допуснала до децата си жена от никоя друга народност.

Често вечерно време, след като цял ден бе заговорничила и разкривала чужди заговори, след като бе шпионирала и изслушвала докладите на своите шпиони, тя идваше в моята стая с чело, по което се четеше истинска умора, сядаше и слушаше как нейните малки казват молитвата си на английски. А после, когато ги слагах в леглата, тя разговаряше с мене (скоро научих френски толкова, че да разбирам и дори да й отговарям) за Англия и англичанките, питаше ме защо са по-интелигентни, защо повече може да им се вярва и са по-неподкупни. Често ме учудваше със своето здравомислие, с умните си разсъждения. Очевидна бе осъзнала, че да държиш девойките под контрол, изпълнен с недоверие, в сляпо невежество и надзор, който не им оставя нито миг, нито място за почивка, това не е най-добрият начин да ги оформиш като почтени и скромни жени; и все пак твърдеше, че за европейските деца тази е единственият начин на възпитание, ако искаш да ги предпазиш от провала. Те дотолкова били свикнали да ги държат здраво, че всяко малко отпущане, макар и под контрол, щяла да бъде изтълкувано погрешно и да се окаже съдбоносно за тях. Сърцето я боляло, казваше тя, от методите, които била принудена да използува, и все пак трябвало да ги използува; а след като си говореше с достойнство и вежливо с мене, тя се отдалечаваше с безшумните си пантофи, промъкваше се подобно привидение по коридорите, бдеше и шпионираше навсякъде, поглеждаше зад всяка ключалка, ослушваше се зад всяка врата.

Всъщност системата на мадам не беше лоша — длъжна съм да й го призная. Тя правеше всичко за физическото добруване на своите ученички. Ничий ум не беше претоварен с уроци, заниманията бяха разпределени разумно, усвояваха се лесно от ученика, имаше свобода на развлеченията и достатъчно разходки, за да бъдат момичетата здрави, храната беше в изобилие и вкусна. На улица „Фосет“ не се виждаше ни една бледо или измъчено лице. Тя позволяваше на ученичките да празнуват празниците: оставяше им достатъчно време за сън, обличане, миене, ядене; отношението на мадам към всички тези неща беше изпълнено с разбиране, либерално, здраво и рационално. Не една английска директорка би сторила много добре, ако последваше нейния пример, и аз съм уверена, че мнозина биха й подражавали, ако не им пречеха взискателните английски родители.

След като мадам Бек управляваше с помощта на шпионажа, тя, естествено, си имаше и шпиони. Познаваше отлично качествата на оръдията, с които си служеше; не изпитваше никакви угризения да използува непочтения за всякаква мръсна работа, а после да се отърве от него, захвърляйки го подобно ненужна обелка, след като е изяла портокала. Но, от друга страна, съм я виждала и придирчиво да търси чист метал и неръждаем инструмент, трепереше грижливо над него и го пазеше в коприна и памук. Но тежко на оная жена или на оня мъж, който разчиташе на нея повече, отколкото тя бе решила да му се довери. Основният ключ за характера на мадам бе интересът, той бе главната пружина на нейните действия, алфата и омегата на живота й. Виждала съм да се апелира към чувствата и съм изпитвала желание да се усмихна на молителката с укор и съжаление. Никой не бе успял да спечели симпатиите на мадам по този начин, нито пък бе променил нейното решение с това средство. Напротив — всеки опит да се стигне до сърцето й извикваше неизменна антипатия към просителя, превръщаше я в негов скрит враг. Защото така й се доказваше, че тя няма сърце, което да бъде умилостивено, напомняше й се, че в това отношение тя е импотентна и мъртва. Мадам Бек беше най-съвършеният пример за разликата между благотворителност и милосърдие. Неспособна да усеща чувства на симпатия, тя бе изпълнена с разумна доброжелателност. С най-голяма готовност даваше на хора, които никога не беше виждала — даваше всъщност с готовност по-скоро на класата, отколкото на личността. „За бедните“ щедро разтваряше кесията си, но за „бедняка“ по правило я завързваше по-здраво. Всяка филантропична проява за благото на обществото можеше да разчита на нейно участие; личните скърби не я докосваха, нито дълбочината, нито тежестта на скръбта, изпитана от някое определено сърце, можеха да разчувствуват нейното.