Шарлот Бронте - Вийет

— Зная — отговорих й, — както зная и това, че макара да изучавам френски усилено, откакто съм тук, все още го говоря твърде нерешително и неправилно, за да мога да задържа вниманието им. Ще правя грешки, които ще ме превърнат в обект на подигравки за по-невежите. И въпреки това ще изнеса урока.

— Те безжалостно пропъждат стеснителните учители — каза тя.

— Зная, госпожо, чух как са се разбунтували и са подгонили мис Търнър! — Една бедна самотна английска учителка, която мадам бе назначила и уволнила с лека ръка и чиято тъжна история ми бе добре известна.

— Това е тъй — отговори тя хладнокръвно. — Мис Търнър за тях не беше повече от прислужница в кухнята. Беше безволева и нерешителна, лишена беше от тактичност, и от интелигентност, не притежаваше нито сила на волята, нито достойнство. Мис Търнър беше съвсем неподходяща за тези момичета.

Не отвърнах, а пристъпих към затворената училищна врата.

— Не се надявайте на помощ нито от мене, нито от другиго — предупреди ме мадам. — Подобно нещо от първия миг ще ви представи като неподходяща за този пост.

Отворих вратата, пуснах я учтиво да мине преди мене и я последвах. Имаше три училищни стаи, и трите големи. Стаята на втори клас, където трябваше да отида, беше най-голямата от трите и в нея се събираше най-многобройният, най-бурният и най-необузданият от трите класа. След време, когато опознах нещата, си казвах (ако подобно сравнение изобщо е позволено), че кроткият, възпитан, цивилизован първи клас в сравнение с буйния, бунтовен, неукротим втори прилича на английската Камара на лордовете в сравнение с Камарата на общините.

От пръв поглед разбрах, че повечето от ученичките вече не са малки момиченца — те бяха всъщност млади жени; знаех, че някои от тях произхождаха от благородни семейства и отлично съзнавах, че всички до една знаят какво положение заемах в домакинството на мадам. Когато се качвах на подиума — малко възвишение с едно стъпало над пода, където стояха катедрата и столът на учителя, — съзрях пред себе си една редица очи и чела, които предвещаваха буря — очи, излъчващи нахална светлина, и чела — студени и безчувствени като мрамор. Жената от „континента“ е съвсем различна от „островната жена“ на същата възраст и от същия произход. Никога в Англия не бях виждала подобни очи и подобни чела. Мадам Бек ме представи с една хладна фраза, излезе от стаята и ме остави да се оправям сама.

Не ще забравя оня първи урок, нито подмолното течение на сблъскването на характери и отношения, които той разкри пред мен. Тогава за пръв път започнах да осъзнавам разликата, която дели „младата жена“, идеал на поета и белетриста, от живата „млада жена“ от плът и кръв.

По всичко личеше, че три хубавици от първите чинове се бяха настанили там, предварително решени да не допускат една „детска бавачка“ да им преподава урок по английски. Знаеха си, че са изпъждали и други неприятни учители, знаеха, че мадам е готова да изхвърли всеки преподавател или възпитател, който не се хареса на учениците — че тя никога не поощрява слабохарактерния да запази мястото си, че ако той самият не притежава достатъчно сили да се пребори или пък тактичност — за да се наложи, трябва да си отиде. А как оглеждаха „мис Сноу“, победата им изглеждаше съвсем лека.

Госпожиците Бланш, Виржини и Анжелик подхванаха кампанията, като започнаха да се кискат и да си шушукат; това прерасна в гръмогласен шепот и смехове, които се подеха и от задните редици. Организираният бунт на шестдесет срещу един скоро взе да ме гнети, защото едва владеех френски, а бях принудена да говоря при подобни мъчителни обстоятелства.

Струва ми се, че ако можех да приказвам на родния си език, непременно щях да въдворя тишина, защото, макар да съзнавах колко неприветлива е външността ми и изобщо да знаех, че не блестя с особени качества, природата ме бе дарила с глас, който привличаше вниманието, когато се извисяваше от вълнение или пък се приглушаваше от някое дълбоко чувство. Освен това, макар при обикновени обстоятелства да не бях ораторка, в случаи като този, извикани от разбунтуваното мнозинство, ако можех да говоря на английски, щях да изрека слова, с които да заклеймя държането им, както подобава, а после с ирония, наситена с горчивина на възмущението от постъпката на подбудителките и с насмешка, щях, струва ми се да хвана юздите на това диво стадо и накрая да ги принудя да внимават в урока. Но единственото, което можех да сторя сега, бе да пристъпя към Бланш — госпожица Дьо Мелси, млада баронеса, най-голямата, най-стройната, най-хубавата и най-проклетата, — да застана пред нейния чин, да измъкна от ръката й тетрадката за домашна работа, да се кача отново на катедрата, да прочета умишлено на глас съчинението й, което наистина бе ужасно глупаво, и също тъй умишлено и пред очите на целия клас да съдера нечисто изписаната страница.