Шарлот Бронте - Вийет

— Господине — извиках, умолявайки непознатия, без в отчаянието си да обърна внимание на външността му, — аз не владея френски. Моля, запитайте този човек какво е направил с моя багаж.

Без дори да се замислям в оня миг как изглеждаше лицето, в което бях вперила очи, прочетох в изражението му полуизненада от моята молба и колебание дали да се намеси.

— Моля ви, запитайте го. Ако бях на ваше място, не бих се поколебала да ви услужа!

Не помня дали се усмихна, но ми отвърна като джентълмен — искам да кажа, че гласът му не беше нито остър, нито ужасяващ:

— Какъв беше куфарът ви?

Описах му го, споменах и зелената панделка. Той заговори на кондуктора, а от бурния им разговор почувствувах, че го раздрусва както трябва. Накрая се обърна към мен.

— Убеждава ме, че багажът бил много, и си признава, че свалил куфара ви, след като сте го видели качен, и го оставил в Бу Марин заедно с другите пакети. Но обеща да го изпрати утре, което значи, че вдругиден ще го получите тук, от тази кантора.

— Благодаря ви — промълвих със свито сърце.

Какво да сторя междувременно? Изглежда, англичанинът видя безпомощното ми лице. Запита ме любезно:

— Имате ли близки в този град?

— Не, и не знам къде да отседна.

Настъпи кратко мълчание, по време на което той обърна лице към светлината на лампата над нас и аз видях, че беше млад, изискан и хубав човек, по външност приличаше на благородник. Природата го е създала красив като принц, помислих си. Лицето му беше много приятно, беше висок, но не високомерен, мъжествен, но не груб. Отдръпнах се, съзнавайки, че нямам никакво право да търся помощ от човек като него.

— Всичките ви пари ли останаха в куфара? — спря ме гласът му.

С каква готовност му казах истината:

— Не. В кесията си имам достатъчно (притежавах почти двадесет франка), за да отседна в някоя скромна странноприемница до вдругиден, но тук, във Вийет, съм за пръв пъти не познавам нито улиците, нито странноприемниците.

— Ще ви дам адреса на странноприемница, каквато търсите — успокои ме той. — При това близко. Като ви упътя, ще я намерите лесно.

Откъсна листче от бележника си, написа няколко думи и ми го подаде. Убедих се, че е любезен, а да се усъмня в него, в съвета му или в адреса, на който ме пращаше, бе все едно да се усъмня в Светото писание. Лицето му излъчваше доброта, очите му — почтеност.

— Най-краткият път е да тръгнете по булеварда и да пресечете парка — продължи той, — но вече е твърде късно и твърде тъмно, за да пресичате парка сама. Ще ви изпратя донякъде.

Той тръгна, аз го последвах в мрака под синия, пронизващ дъжд. Булевардът беше пуст, разкалян, от дървесата се стичаше вода: паркът беше тъмен като рог. В двойния здрач от дърветата и мъглата не виждах своя водач, сляпо следвах стъпките му. Изобщо не се страхувах. Зная, готова бях да вървя по тези почтени следи през вечна нощ, до края на света.

— А сега — каза той, като излязохме от парка — тръгнете по онази широка улица, докато стигнете до стълбите; две лампи ще ви ги покажат. Ще слезете по стълбата. Те свършват на една по-тясна улица. Като поемете по нея, в дъното й ще намерите вашата странноприемница. Там говорят английски, тъй че затрудненията ви са вече към своя край. Лека нощ!

— Лека нощ, господине — отвърнах. — Приемете най-искрените ми благодарности.

Лицето му, от което лъчеше светлина, съответна на неговата дружелюбност, звукът на неговия глас, който разкриваше сърце, изпълнено с добродетелност към нуждаещите се и немощните, също тъй към младите и хубавите — този спомен дълго след това ми действуваше като ободряващо средство. Той беше истински млад английски джентълмен.

Бързах напред, по тази великолепна улица и по площада, ограден с богатски къщи, а тук-там съзирах високите силуети на по-големи сгради, най-вероятно дворци или църкви — не зная. Когато преминавах през един свод, иззад колоните му внезапно изникнаха двамина мустакати мъже; пушеха пури, дрехите им издаваха стремеж към благородничество, но — уви! — нещастниците носеха души на низши духом. Заговориха ме нахално и колкото да бързах, не изоставаха след мен. Накрая срещнах някакъв патрул и моите преследвачи прекъснаха гонитбата, но подплашена от тях, бях се загубила. Когато се съвзех, вече не знаех къде се намирам; отдавна, изглежда, бях отминала стълбите. Объркана, задъхана, с разтуптяно сърце, питах се накъде да свия. Ужасяваше ме мисълта, че отново бих могла да срещна онези брадати, подкачащи ме глупаци, и все пак трябваше да се върна и да намеря пътя.