Шарлот Бронте - Вийет

Пътничката с придружителя беше момиче, хубавко и русокосо. Простичката й рокля на цветя, сламената й шапка и големият шал, красиво надиплен по нея, довършваха облеклото, което бе по квакерски скромно, макар да й отиваше. Преди да се раздели с нея, забелязах господинът да хвърля изпитателни погледи към всички пътници, сякаш да се увери кому оставя своята довереница. Очите му се извърнаха възмутено от дамите с пъстрите цветя. Той погледна към мен, а след това каза нещо на своята дъщеря, племенница или каквато му беше там. Тя също погледна към мене и леко присви късата си горна устна. Може би аз самата, а може пък траурната ми простичка одежда да бе извикала презрителния израз — но най-вероятно причина бяха и двете. Чу се звън на камбана. Баща й (след това разбрах, че й бил баща) я целуна и слезе на сушата. Пощенският кораб потегли.

Чужденците смятат, че единствено английските девойки биват оставяни да пътешествуват сами, и доверието им от доверчивостта на английските родители и опекуни е безмерно. Що се отнася до тези „jeunes miss“, някои назовават тяхната неустрашимост „мъжественост“ и „неприличие“, а други ги причисляват към безпомощните жертви на една образователна и религиозна система, която безотговорно ги оставя без нужния надзор. Дали тази млада дама бе от онези, които спокойно можеха да се оставят ненаблюдавани, не зная или по-скоро тогава още не знаех, но скоро пролича, че достойнствата на усамотението не са по вкуса й. Тя премина два-три пъти по палубата, хвърли неприязнен и възмутен поглед към бухналите коприни и кадифета, чиито собственички с готовност очакваха дружелюбния й знак, а след това пристъпи към мен и ме заговори.

— Обичате ли морски пътешествия?

Обясних, че „обичта“ ми към морското пътешествие в момента ще бъде подложена на изпитание, защото пътувам за първи път.

— Ах, колко мило! — възкликна тя. — Завиждам ви за преживяването. Първите впечатления са тъй приятни. А пък аз съм пътувала толкова много, че вече не си спомням първия път. Преситена съм от морето и от всичко това.

Не успях да скрия усмивката си.

— Защо ми се присмивате? — запита ме тя с раздразнение, което ми допадна повече от спокойствието й.

— Защото сте твърде млада, за да сте „преситена“ от каквото и да било.

— Аз съм вече на седемнадесет — изрече тя обидено.

— А не изглеждате на повече от шестнадесет. Обичате ли да пътувате сама?

— Ха? Все ми е едно. До сега десет пъти съм прекосявала Ламанша, но се старая да не оставам дълго сама. Всякога си намирам познати.

— Този път трудно ще намерите, струва ми се — казах и погледнах към групата на Уотсънови, които се смееха гръмко и вдигаха голям шум на палубата.

— Не сред тези странни мъже и жени — рече тя. — Такива хора трябва да пътуват в трета класа. Да се учите ли отивате?

— Не.

— А къде?

— Нямам представа — във всички случаи отвъд пристанището Бу Марин.

Тя ме загледа, а сетне продължи безгрижно:

— Аз пък отивам на училище. О, колко много чужди училища съм сменила досега! Но въпреки това съм същинска невежа. Нищо не знам, наистина нищичко, уверявам ви, освен гдето свиря и танцувам много хубаво; естествено знам да говоря и френски, и немски, но да пиша или да чета не умея кой знае колко. Знаете ли оня ден ме помолиха да преведа една страница от някаква лесна немска книга на английски и аз не можах. Татко щеше да умре от ужас. Казва, че господин Басомпие — кръстникът ми, който ми плаща всички училищни такси — бил пропилял парите си на вятъра.Освен това по въпросите на положителните знания, например по история, география, аритметика и прочие, аз съм като някое бебе; а как пиша на английски — нито граматиката, нито правописът ми са като хората. На всичкото отгоре вече съвсем забравих и религията си. Наричат ме протестантка, но всъщност самата не зная протестантка ли съм, или не. Не ми е много ясна разликата между католицизма и протестантството. Тъй или иначе, хич не ме интересуват. Навремето в Бон, бях станала лутеранка — милият Бон! Чаровният Бон — ах, колко много хубави студенти има там! Всяко хубавко момиче в училището си имаше обожател, знаеха часовете ни за разходка и минаваха край нас по алеята. „Schones Madchen!“ — чувахме ги да ни подхвърлят. Неизмеримо щастлива бях в Бон!

— А сега къде сте? — запитах я.

— О! В… chose (от фр. „нещо“) — отвърна ми тя.

Искам да поясня, че мис Дженевра Фаншоу (тъй се зовеше младата дама) заместваше с френското слово „chose“ всяка дума, която в момента беше забравила. Имаше този навик. На всеки две думи в разговора й третата неизменно беше chose — най-удобният заменител на всяка липсваща дума във всеки език, на който разговаряше. Французойките често постъпват така. От тях бе добила този навик. Тъй или инак, аз веднага открих, че в случая „chose“ е Вийет, голямата столица на голямото кралство Лабасекур.