Шарлот Бронте - Вийет

Това отчуждение, казах си, е съвсем случайно — не е преднамерено; потърпи, и то ще се разпръсне. Но то не изчезна, продължи с дни, задълбочи се. Прикрих изненадата си, преглътнах всички други чувства, които взеха да напират в мен.

С право го бях запитала, когато ми предлагаше своята братска дружба: „Смея ли да разчитам на вас?“ С право и той, който без съмнение се познаваше добре, не ми даде уверенията си. Всъщност предложи ми сама да се уверя — да го огледам и да го изпитам. Безполезно предложение, неосъществима и неприложима привилегия! Но нито моят характер, нито моите склонности ме нареждаха сред тая смела група. Оставеха ли ме сама, не предприемах нищо, отблъснеха ли ме, отдръпвах се, забравиха ли ме, не напомнях за себе си нито с думи, нито с поглед. Изглежда някъде в пресмятанията си бях сгрешила и сега изчаквах само времето да ми покаже къде.

Настъпи оня ден, в който той, както обикновено, трябваше да ми предаде поредния урок. От седемте вечери на седмицата щедро ми бе отделил една, в която проверяваше какво съм научила през изминалите дни и ми определяше какво да правя през следващите. В тези случаи за учебна стая използувах мястото, където се събираха ученичките и другите учителки или накъде близо до тях — най-често в голямата стая на второ отделение, защото там винаги се намираше по някое тихо кътче, след като многобройните приходящи ученички се бяха разотишли, а пансионерките учеха, събрани край подиума на надзирателката.

На определената вечер, като чух да бие определения час, взех книгите и тетрадката си, писалката и мастилницата и отидох в голямата стая.

Там нямаше никой, а тя тънеше в дълбока сянка, ала през разтворената двойна врата се виждаше карето, пълно с ученички и заляно в светлина. Над коридора и силуетите аленееше залязващото слънце. То светеше тъй червено и тъй силно, че цветовете на стените и пъстрите дрехи сякаш се бяха слели в някаква топла жарава. Насядали наоколо, момичетата шиеха или учеха, в центъра стоеше господин Еманюел и разговаряше добродушно с някаква учителка. Тъмното му палто и черните му коси бяха обагрени с различни отблясъци на червеното, испанското му лице, когато за миг го извърна, прие веселата целувка на слънцето с весела усмивка. Аз седнах пред един чин.

Портокаловите дървета и другите растения, окичени с цветове, също се наслаждаваха на щедрото слънце; цял ден се бяха къпали в лъчите му и сега бяха жадни за вода. Господин Еманюел обичаше градинарството, приятно му беше да разкопава и да наглежда цветята. Казах си, че тази работа сред храстите с цветарската лопата или с лейката успокоява нервите му. Беше почивка, към която прибягваше често, и сега отново пое към портокаловите дръвчета, към мушкатото, към пищните кактуси и ги съживи с течността, която засищаше жаждата им. А устните му стискаха любимата му пура — тази предпочитана от него и незаменима сладка радост в живота, сините димни спирали се къдреха красиво сред цветята във вечерната светлина. Вече не разговаряше нито с ученичките, нито с учителките, а изричаше галени думи към една малка кучка от испанска порода, която уж бе собственост на училището, но всъщност единствено него признаваше за господар, защото го предпочиташе пред всеки друг в домакинството. Нежно, копринено, обичливо и гальовно кученце, тя подтичваше наоколо и не отделяше от лицето му изразителните си очи, а щом той отпуснеше на земята шапката или пък носната си кърпа — нещо, което правеше често, за да я разиграе, тя клякаше край тях като малък лъв, който пази знамето на кралството.

Растенията бяха многобройни и тъй като градинарят любител сам вадеше водата от кладенеца на двора, работата продължи до късно. Големият училищен часовник отмерваше минутите. Измина още един час. Карето и групата на момичетата потъна в сянка. Денят преваляше. Разбрах, че тази вечер урокът ми ще бъде много къс, но затова пък портокаловите дръвчета, кактусите и камелиите бяха напоени. Май вече идеше време за мене.

Уви! В градината имаше още растения, които чакаха реда си — любимите розови храсти, други обични цветя. Веселият лай и скимтенето на малката Силви следваха отдалечаващото се палто по далечните алеи. Отделих една част от книгите си — нямаше да ми трябват тази вечер. Седях, мислех и чаках, неволно роптаех срещу настъпването на здрача.

Като подскачаше весело, малката Силви се мерна още веднъж край завръщащото се палто. Лейката бе оставена до кладенеца; изпълнила бе предназначението си. Как се зарадвах! Господинът изми ръце в малкото каменно коритце. Вече нямаше време да урока. Скоро щеше да прозвучи звънецът за вечерна молитва, но поне щяхме да се срещнем, той щеше да ме заговори. Щях да имам възможност да прочета в очите му обяснението за това загадъчно мълчание. След като се изми, той се изправи, бавно оправи маншетите и се загледа в сърпа на новата луна, проблясваща бледо в прозрачното небе и по купола на „Свети Йоан Кръстител“. Силви наблюдаваше луната очаквателно: нейната неподвижност я дразнеше, тя заскимтя и подскочи да я улови. Господин Пол погледна към кучето.