Шарлот Бронте - Вийет

Затова се усмихна на тази прекалена майчина нежност, излъчена от старата румена католическа вяра — усмихнах се и на собственото си нежелание, или по-скоро неспособност да откликна на тази разнежваща любезност. Поглеждайки заглавната страница, открих там името „отец Силас“. На следващата празна страница личеше изписано със ситния, но ясен и познат почерк: „От П. К. Д. Е. на Л-и“. Когато видях това, аз се засмях, ала вече с друго настроение. Почувствувах се оживена.

Изведнъж всичко ми стана ясно. Намерих отговор на загадката. Връзката между двете имена, отец Силас и Пол Еманюел, ми го даде. Каещият се е бил при своя духовен водач. Тъй като не му се позволяваше да скрива нищо, да има тайно кътче в сърцето, запазено само за бога, той е трябвало да разкаже подробно последния ни разговор; признал е за нашето побратимяване, говорил е за новата си посестрима. Но нима църквата можеше да позволи подобна уговорка, подобно сродяване? Сестринското общуване с еретичка? Сякаш чувах как отец Силас заклеймява греховната уговорка, чувах го да предупреждава каещия се за произлизащите от това опасности; долавях как е умолявал, настоявал за моето прекръстване — не, всъщност с цялата авторитетност на своя пост и в името на паметта на всичко, което бе най-мило и свято за господин Еманюел, той му е заповядал да бъда привлечена към тази нова вяра, чийто леден повей сега ме бе пронизал до мозъка на костите.

На пръв поглед предложенията ми изглеждаха неприятни, ала сравнени с другото, бяха добре дошли. Образът на призрачния смутител, витаещ в далечината, бе като блага вест пред страха от някаква внезапна промяна, настъпила в сърцето на самия господин Пол.

След толкова време вече ми е трудно да си спомня доколко горните предположения са били мои приумици или са били извикани и потвърдени от друг източник. Защото доброжелатели не липсваха.

Залезът на онази вечер не беше сияен — от изток до запад се простираше огромен облак, нямаше я лятната вечерна омара, синкава с розови краища, да омекоти хоризонта, сивкавата, лепкава мъгла от тресавищата пълзеше към Вийет. Тази нощ лейката можеше да си почива в нишата край кладенеца, лек дъждец бе ръмял през целия следобед и все още падаше равно и тихо. Не беше време за разходка из мокрите алеи, под плачещите дървеса, затова се стреснах, когато чух Силви да лае в градината — лаеше радостно, на посрещане. Не вярвах някой да е с нея и все пак този радостен, приятен лай бях чувала единствено когато идваше един определен човек.

През стъклената врата и сводестата беседка виждах надалеч, чак до „забранената алея“. Натам затича Силви, проблясвайки в здрача като бяла калинка. Тя припкаше нагоре-надолу, скимтеше, подскачаше, вдигаше птичетата от храстите. Взирах се цели пет минути, нищо не последва. Зачетох са отново, кучият лай внезапно секна. Пак погледнах. Тя стоеше наблизо, въртеше бялата си рошава опашка колкото й стигаха силите, и неотлъчно наблюдаваше движенията на една лопата, движена бързо от неуморима ръка. Приведен над земята, господин Еманюел копаеше в наквасения мъх сред подгизналите и дъждовни храсти с такова усърдие, сякаш тепърва с пот на челото трябваше да изкара насъщния си хляб.

Във всичко това прозрях лошо настроение. Способен беше да копае тъй и в най-дълбоки преспи, в мразовит зимен ден — към това обикновено го подтикваше мъчително вътрешно чувство на нервно напрежение или пък тъжни мисли, извикани от самообвинения. Копаеше неспирно, с намръщено чело и стиснати зъби и ни веднъж не вдигна глава, не отвори уста.

Силви продължи да го наблюдава, но накрая се умори. Заподскача отново, свря се тук, втурна се нататък, душеше неспирно и накрая ме откри в класната стая. Хвърли се с лай върху прозореца, за да ме накара сякаш да споделя радостта й или да се възхитя от работата на господаря й. виждала ме бе понякога да се разхождам по тази алея с господин Пол и без съмнение смяташе, че съм длъжна и сега, в мокротата, да се присъединя към него.

Тя вдигна такъв шум, че накрая господин Пол погледна и естествено видя защо и по кого лае. Подсвирна й да се върне, но тя само залая по-силно. Изглеждаше твърдо решена да ме накара да й отворя стъклената врата. Накрая, уморен от нейното упорство, той хвърли лопатата, приближи и бутна вратата. Силви се втурна стремително, скочи в скута ми, сложи лапи на шията ми, започна да души и да ближе лицето, очите, устата ми, а рошавата й опашка шареше немирно по масата и разпиляваше наоколо всичките ми книги и тетрадки.