Шарлот Бронте - Вийет

От него ден нататък бях подложена на обучение — т. е. те ми даваха книги, които аз едва поглеждах. Привличаха ме твърде слабо, за да ги изчитам внимателно, да ги подчертавам, да ги изучавам и да ги запомням. Освен това горе, под възглавницата си, имах една друга книга, някои глави от която задоволяваха нуждите ми от духовна храна и ми даваха поука и примери, които, убедена бях дълбоко, бяха единствено правилните.

След това отец Силас ми разкри най-чистата страна на католицизма, най-славните му дела и ми препоръча да съдя за дървото по неговите плодове.

В отговор на това аз осъзнах и заявих, че тези дела не са плодове на католицизма, че те са само обилен цвят, само едно обещание, което се дава на хората. Цветът, когато се налееше с плод, нямаше вкус на благодетелност, узрялата ябълка се превръщаше в невежество, унижения и фанатизъм. От злочестините и страданията на вярващите се примамка за робуването им. Бедните биваха хранени, обличани и подслонявани, за да бъдат обвързани с това към „църквата“, сираците се отглеждаха и обучаваха, за да останат после в лоното на „църквата“, за болните се грижеха, та да могат, когато умрат, да затворят очи според веруюто и обредите на „църквата“, мъжете биваха смазвани от тежък труд, жени биваха безжалостно пренасяни в жертва и всичките се отказваха от един свят, който бог бе създал красив за добруването на своите деца, нарамваха кръст, непоносимо тежък, за да служат на Рим, да доказват неговата святост, да утвърждават неговата мощ и да разпространяват господството на неговата тиранична „църква“.

За добруването на човека се вършеше малко, за славата божия — много. Хиляди пътища се проправяха с мъки, с кървава пот, с човешки жертви, планини се прорязваха в самите им недра, скалите биваха разсичани до основи и за какво? За да може свещеничеството да марширува с лекота все по-напред и все по-нагоре, към една всепобедна слава, откъдето накрая да вдигне над света скиптъра на тяхната „църква“ — Молох.

Но това няма да стане. Бог не подкрепя католицизма и докато хората все още скърбят за мъките на божия син, нима самият той не ще скърби заради жестокостите и амбициите на Рим, тъй както някога е скърбил за прегрешенията и теглилата на обречения Ерусалим?

О, вие, които се стремите към власт! О, вие, митроносци, домогващи се до светско владичество! Ще настане ден, дори и за вас, когато ще е добре за сърцата ви, които замират при всеки замиращ удар на кръвта, че съществува Милост, която не се съобразява с човешкото съчувствие, че има Любов, по-силна от всесилната смърт, пред която ще се стъписате и вие, пред която ще трябва да паднете ничком, Състрадание, по-силно от всеки грях, Съчувствие, което спасява цели светове — опрощава греховете дори и на свещениците.

Третото изкушение, на което ме подложиха, бе обвито с блясъка на Рим — в славата на неговото царство. В празниците, в по-тържествени дни, ме водеха на църква, показваха ми папския ритуал и церемониала. Разглеждах внимателно.

Не един и не двама — мъже и жени, без съмнение превъзхождащи ме в много отношения, намираха тези спектакли за внушителни, признавали бяха, че въпреки съпротивлението на разума въображението им било покорявано от тях. Не бих могла да кажа същото. Нито процесите, нито литургиите, нито безкрайните свещи, нито кадилниците, нито смайващите одежди, нито божествените накити, , нищо не успя да развълнува моето въображение. Онова, което видях, ми се стори безвкусно, а не блестящо, грубо, материално, а не поетически-духовно.

Това не признах на отец Силас. Беше стар, изглеждаше достоен за уважение, след всеки безплоден опит, след всяко ново разочарование той продължаваше да бъде мил с мене и аз не исках да накърнявам чувствата му. Но една вечер, когато от балкона на един богат дом бях принудена да наблюдавам огромна смесена процесия на църквата и войската — свещеници с одежди и войници с оръжия, някакъв охранен и възрастен архиепископ, облечен в батиста и коприна, приличен на странно побеляла сврака с паунови пера, и група млади девойки с фантастични одежди и гирлянди — тогава изказах мислите си пред господин Пол.

— Това не ми харесва — заявих му. — Не изпитвам уважение към подобни церемонии, не желая да гледам повече.

И след като разтоварих съвестта си с това изявление, аз си позволих да заговоря открито, да приказвам по-обширно и по-ясно, отколкото възнамерявах, и да му съобщя, че съм решила да остана при своята вяра; колкото по-отблизо се вглеждах в католичеството, толкова по-здраво се държах за протестантизма. Несъмнено в догмите на всяка църква има недостатъци, но като сравнявах, разбрах колко по-чиста бе моята в сравнение с онази, чийто изрисуван и крещящ лик бе разбулен пред мен, за да му се възхитя. Казах му, че ние изпречваме между бог и себе си по-малко ритуали, като си запазваме всъщност единственото естество на човешката природа, за да извършим най-задължителните ритуали. Казах му, че не съм в състояние да се наслаждавам нито на цветята, нито на сърмата, нито на блясъка на свещите и бродериите в оня час и при ония обстоятелства, при които човек отправя вътрешния взор към Оня, чийто дом е безкраен и чието същество е вечността, че когато насочвам мислите си към греховете и скърбите, когато размишлявам за земната развала, за моралното падение, за тежките и дълбоки страдания и гъгнещи духовници, че когато мъките на съществованието и ужасите на смъртта тегнат върху ми, когато големите надежди и стаеното съмнение пред бъдещето се изпречат пред мен, тогава и най-мелодичните песни и молитви, изричани на един език, изучаван, но мъртъв, се явяват като пречки за сърцето, което копнее да проплаче: „Господи, смили се над мен, грешния!“