Шарлот Бронте - Вийет

Не веднъж и не дваж, когато бивахме сами, Полина ми разправяше колко чудесно и колко странно било да открива богатството и точността на спомените му да онова време и как, докато я гледал, възпоменанията внезапно нахлували в ума му. Припомнил й как веднъж хванала главата му, погалила косите му и възкликнала: „Греъм, много те харесвам!“ Разказвал й как поставяла до него столчето за нозе и оттам са качвала на коленете му. До този миг още помнел чувството от топлите й ръце, когато милвала лицето му или ги ровела в гъстата му грива. Не бил забравил усещането, извиквано от докосването на показалеца й, протегнат разтреперано и любопитно към дупчицата на брадичката му, нейното фъфлене, израза в очите й, когато казвала: „Каква мила вдлъбнатина“, а сетне се взирала в очите му да разбере защо са тъй проницателни и му заявявала, че има „хубаво“, странно лице — много по-хубаво и по-странно, отколкото на майка ти или на Люси Сноу.

— Тогава бях малка — каза Полина, — а съм била тъй смела. Сега ми се струва неприкосновен, косите му за мен са недосегаеми, а като гледам твърдата му мраморна брадичка, правилните му гръцки черти, Люси, обхваща ме някакъв страх. Наричат жените красиви, Люси; той не прилича на жена, следователно не може да бъде красив. Но какъв е тогава? Дали другите го виждат с моите очи? Ти самата възхищаваш ли се от него?

— Ще ти кажа какво правя аз, Полина — отвърнах веднъж на многобройните й въпроси. — Аз никога не го виждам. Погледнах го няколко пъти преди година, когато още не ме бе познал, а след това си затворих очите и ако ще, по дванадесет пъти на ден да се мяркаше пред зениците ми, не бих могла да кажа как изглежда освен по памет.

— Какво искаш да кажеш с това, Люси? — запита Полина стреснато.

— Искам да кажа, че ценя зрението си и ме е страх да не ослепея завинаги.

Беше по-добре веднъж да й отговоря както трябва, та да я накарам да замълчи и да прекрати онези разнежени, страстни изповеди, които се изливаха от устните й като сладък мед, но понякога се сливаха в ушите ми като разтопено олово. След това престана да разисква с мен хубостта на своя любим. Но продължи да говори за него — понякога стеснително, с тихи, кратки изречения, а друг път с една нежност в интонацията и с напевен глас, които галеха ухото, но пробождаха сърцето ми; в такива случаи й хвърлях строги погледи и изричах укорителни думи. Ала безоблачното щастие замрежваше вродената й проницателност и тя си казваше, че Люси е капризна — нищо друго.

— Спартанка! Горделивка! — отвръщаше тя усмихнато. — Греъм смята, че ти си най-странната и най-капризната женичка, която е срещал, но въпреки това си чудесна, и двама мислим така.

— И двама не знаете какво мислите — отвърнах аз. — Бъдете любезни да разговаряте колкото може по-рядко за мене. Животът ми няма нищо общо с вашия.

— Но нашият живот, Люси, е чудесен или по-скоро ще бъде чудесен, и ти ще го споделяш с нас.

— Аз няма да споделям живота на никого друг — бил той мъж или жена, — тъй както ти си мислиш. Смятам, че имам един личен приятел, но все още не съм сигурна, а докато се уверя, ще живея сама.

— Но самотата е тъжна.

— Да, тъжна е. Но в живота има и по-тъжни неща. Разбитото сърце е по-страшно от меланхолията.

— Люси, питам се, дали ще де намери човек, който да се разбере докрай.

У влюбените се крие голяма доза егоизъм. Те искат да имат свидетели на щастието си, все едно какво ще струва това на този свидетел. Полина бе забранила писмата, но доктор Бретън й пишеше; тя бе решила да не отговаря и все пак отговаряше, уж да го смъмри. Показваше ми тези писма; с капризността на разглезено дете и деспотизма на богата наследница тя ме караше да ги чета. Когато четях писмата на Греъм, не се учудвах на нейната настоятелност и разбирах гордостта й. Бяха хубави писма — мъжествени и нежни, скромни и любовни. Сигурно и той е харесвал нейните. Защото не ги бе писала, без да изтъкне дарбите си, нито пък, казвах си, да изрази любовта си. Обратното — тя, изглежда, си бе поставила да скрие това чувство и да обуздае плама на своя любим. Но нима е възможно подобни писма да постигат такава цел? Греъм й бе станал скъп като самия живот, привличаше я като силен магнит. Във всяка негова дума, във всяко писано слово, в мислите и външния му вид за нея се криеше неописуема привлекателност. Тези неизречени изповеди струяха от писмата й, те ги подклаждаха от първия до последния ред.

— Как искам татко да знаеше, как искам татко знае! — тези думи напоследък не слизаха от устата й. — Искам и същевременно ме е страх. Едва удържам Греъм да не му каже. Най-голямото ми желание е това вече да се изясни — да говорим открито; а тъй се страхувам от този момент. Зная, убедена съм, че отначало татко ще се разгневи; дори си мисля, че ще ме намрази. Ще му се стори несполучлива връзка; ще се изненада, ще се стресне. Дори не си представям как ще му се отрази.