Шарлот Бронте - Вийет

След като изрекох всичко това и дадох изява на своята вяра, след като тъй много се отдалечих от оня, с когото разговарях, тогава най-сетне прозвуча един съзвучен тон, долетя ехо, екна хармонична струна и обедини две спорещи души.

— Каквото и да разправят свещениците и полемистите — промълви господин Еманюел, — бог е добър и обича всекиго, който е искрен. Вярвайте в онова, в което можете да вярвате. Но ние с вас имаме поне една молитва, която е обща: аз също възкликвам: „Господи, смили се над мен, грешния!“

Той се облегна на гърба на моя стол. Позамисли се и после каза:

— Как ли изглеждат в очите на оня бог, който е създал всяка твърд и от чиито ноздри е произлязъл всеки живот и тук, и на ония грейнали горе звезди — как ли изглеждат в очите му различията между човеците? Но тъй като времето не е създадено за бога, нито пък пространството, ни едното, ни другото могат да му служат за мярка или за сравнение. Ние сме жалки в нашата незначителност и това е правилно; а може би верността на едно сърце, истината и вярата в светлината, която той е постановил, му разкриват за вас, хората, толкова, колкото научава от неизменното движение на сателитите около техните планети, на планетите около техните слънца, на слънцата около оня могъщ невидим център, не разбираем, невъобразим, понятен само за един голям необхватен дух.

Бог да ни направлява! Бог да ви благослови, Люси!

Полина постъпи благоразумно, когато отказа да си пише с Греъм дотогава, докато баща й не даде съгласието си, но доктор Бретън не бе в състояние да живее на километър от хотел „Креси“ и да не измисля най-различни предлози, за да отива често там. В началото и двата влюбени, вярвам, са възнамерявали да стоят по-далеч един от друг; що се отнася до външната изява на чувствата, успяха да сдържат решението си, ала любовта твърде скоро ги сближи.

Всичко, което беше възвишено у Греъм, се стремеше към Полина, всичките му благородни качества се събуждаха и процъфтяваха в нейно присъствие. В предишното му увлечение по мис Фаншоу интелектът, струва ми се, не взимаше никакво участие, ала с Полина и интелектът, и чувството му към изящното трябваше да се изявят. Тези негови качества подобно на всички останали бяха нащрек, жадни за подхранване и готови да откликнат с благодарност на всяка похвала.

Не бих казала, че Полина умишлено го подтикваше да разговарят за прочетени книги или нарочно решаваше да го подмамва към размисли, или замисляше да го усъвършенствува, нито си е въобразявала, че умът му, в каквато да била насока, се нуждае от усъвършенствуване. Тя го смяташе за съвършен във всяко отношение. Само Греъм бе оня, който отначало, и то случайно, спомена за някаква книга, която четял, а когато в нейния отговор прозвуча утвърдителна оценка — нещо, което зарадва душата му, — той продължи да говори повече и по-красноречиво, отколкото бе говорил до този момент по подобен въпрос. Тя го слушаше с наслада и отвърна оживено. При всеки следващ отговор Греъм долавяше една музика, която звучеше все по-сладко и по-сладко за сетивата му, откриваше, подканващ, увличащ, магически звук, който му разкриваше една почти непозната духовна съкровищница, показваше незнайна сила в собствената му мисъл и — което беше още по-хубаво — неизявена доброта в сърцето му. Всеки харесваше начина, по който другият разговаря. И гласът, и произношението, и начинът на изразяване ги радваха, всеки оценяваше високото остроумие на другия, те съумяваха да схванат мислите си със странна бързина и тези мисли твърде често си схождаха като грижливо подбрани бисери. Греъм по природа беше жизнерадостен. Полина не притежаваше подобна вродена жизненост; когато не я подтикваха към това, тя бе по-скоро умозрителна и замислена, но сега бе весела като чучулига; в сърдечната атмосфера, създавана от присъствието на нейния любим, тя грееше с мека, кротка светлина. Тя се разхубави в своето щастие толкова много, че всеки път, когато я виждах, се изненадвах. А оная ледена корица, оная сдържаност, която я пазеше от околните, къде бе тя сега? О, не! Греъм не бе в състояние да я търпи, със своето лъчезарно присъствие той успя да разтопи тази кротка, умишлена сдържаност.

Те си припомняха за миналите дни в Бретън, в началото разпокъсано, усмихнати стеснително, а по-късно открито и искрено, все по-доверчиво. Греъм сам бе съумял да си извоюва благодарствени обстоятелства, които аз на времето трябваше да му създам; не му бе нужна вече странична помощ, отказвана му от неуслужливата Люси; всичките му спомени за „малката Поли“ сега намираха израз в собствените му приятни слова, излизаха от собствената му хубава уста; така бе много по-добре, отколкото ако ги бях изричала аз!