Шарлот Бронте - Вийет

— Сега ме хванахте — призна той.

— Да вземе аристокрацията на Вийет. Нима би ви харесал някоя от тях, сър?

— Не — ни един от техните графове, дукове, барони и виконти.

— Чувам, че мнозина от тях си мислят за нея, сър — продължих аз, окуражена от вниманието, с което ме слушаше. — И следователно, отблъснете ли доктор Бретън, ще се явят други кандидати. Където и да отидете, обожатели няма да липсват. Като махнем на страна богатството и според мен Полина успява да очарова повече от хората, които я познават.

— Тъй ли? Как така? Нима намират дъщеричката ми за красива?

— Мис Дьо Басомпие е много хубава, сър.

— Глупости! Прощавайте, мис Сноу, но аз смятам, че сте много пристрастна. Аз харесвам Поли. Харесвам и държането, и външността й, но аз съм й баща, а дори и аз не я намирам за красива. Тя е приятна, стройна, интересна ми е. сигурно грешите, като я намирате за крисав.

— Тя е много привлекателна, сър. И ще остане привлекателна и без предимствата на вашето богатства и на общественото ви положение.

— Богатството и положението ми! Нима те примамват Греъм? Ако наистина е тъй…

— Доктор Бретън знае тези неща, както ви е известно, господин Дьо Басомпие, и ги цени както всеки друг джентълмен — както бихте ги оценили и вие при подобни обстоятелства, — но не това го примамва. Той искрено обича дъщеря ви. Той познава чудесните й качества и те са му повлияли.

— Как? Нима моята любимка има „чудесни качества“?

— Ах, сър! Забелязахте ли я онази вечер, когато толкова много видни и учени хора вечеряха тук?

— Признавам, останах удивен и изненадан от държането й тогава. Женствеността й ме накара да се усмихна.

— Видяхте ли как онези изискани французи се струпаха край нея в салона?

— Да, но си казах, че искат просто да си починат — тъй както човек се забавлява с някое хубавко дете.

— Господине, тя се държа чудесно, а пък аз чух как един от французите я нарече „изтъкана от духовност и очарование“. Същото мисли и доктор Бретън.

— Тя наистина е добро и мило дете; вярвам, че има изявен характер. Сега си спомням — веднъж се разболях; Поли се грижеше за мене. Всички мислеха, че ще умра, но колкото по-зле ставах, толкова по-силна и по-нежна ставаше Поли. А когато оздравях, какъв слънчев лъч се оказа тя в болничната ми стая! Да, играеше си край стола ми безшумно и весело като светлина. А сега дойде време да се омъжва! Не искам да се разделям с нея — възкликна той и изстена.

— Тъй отдавна познавате доктор Бретън и майка му — обадих се аз, — че ако я дадете нему, раздялата ще бъде много по-незабележима, отколкото ако се омъжи за който и да било друг.

Той се замисли мрачно.

— Така е. Отдавна се знаем с Луиза Бретън — промълви. — С нея сме много, много стари приятели; какво мило, добро момиче беше на младини. Разправяте ми за красотата, мис Сноу. Тя беше красива, ако искате да знаете — стройна, изправена, цъфтяща, — а не като това дете, тази малка фея, моята Поли. На осемнадесет години Луиза имаше стойката и осанката на принцеса. Тя и сега е хубава и добра жена. Момчето прилича на нея; за такъв съм го смятал, харесвал съм го и съм му желал доброто. А сега той ми се отплаща с този грабеж! Моето малко съкровище обичаше стария си баща искрено и вярно. Без съмнение това вече свърши. Сега съм само една пречка.

Вратата се отвори, „малкото съкровище“ влезе. От нея се излъчваше, тъй да се каже, прелестта на вечерта. Оживлението, което понякога обхваща човека при залеза на деня, стопляше очите и бузите й; лятна руменина багреше кожата й; къдрите падаха гъсти и дълги по стройната й шия, бялата й рокля подхождаше за юнската жега. Понеже смяташе, че съм сама, тя носеше писмото, което току-що беше написала — видя баща си, забави крачка, поспря за миг, руменината по страните й се разля по цялото й лице.

— Поли — обади се господин Дьо Басомпие с тих глас и с тъжна усмивка, — защо се изчерви, като ме видя? Това е нещо ново.

— Не съм се изчервила — никога не се изчервявам — повтори тя и се изчерви още по-силно. — Но си мислех, че си в трапезарията, а исках да говоря с Люси.

— Сигурно си мислела, че съм с Джо Греъм Бретън, нали? Но него го повикаха при болен; скоро ще се върне, Поли. Той ще ти пусне писмото и ще спести на Матю едно „излизане“, както той го нарича.

— Аз не си пущам писмата — отвърна тя някак сърдито.

— Ами какво правиш с тях? Хайде, ела да ми кажеш.

Тя се поколеба за миг, сякаш се готвеше да каже: „Дали да дойда?“ — но приближи.

— Откога си станала такава писмовница, Поли? Струва ми се, че едва вчера бе, когато се учеше да пишеш и държеше перото с две ръчички.