Шарлот Бронте - Вийет

На лицето му играеше усмивка, която погледна надолу към мен. Единствено той бе в състояние да изрази с усмивка вълнението, което го бе обвзело.

— Господин Дьо Басомпие е вътре, нали? — запита Греъм, посочвайки към библиотеката.

— Да.

— Той забеляза държането ми по време на вечерята, нали? Надявам се да ме е разбрал.

— Да, Греъм.

— Значи сега съм изправен на подсъдимата скамейка, а и тя също?

— Мистър Хоум ( и сега, изобщо продължавахме понякога да го зовем мистър Хоум) разговаря с дъщеря си.

— Х-м! Това са съдбоносни мигове, Люси!

Личеше, че е развълнуван, ръцете му трепереха, някакво жизнено (бих о нарекла „смъртоносно“, ала подобни думи са неподходящи за човек, тъй жизнерадостен като Греъм) — някакво жизнено напрежение ту спираше, ту ускоряваше дъха му. Макар и притеснен, не спираше да се усмихва.

— Много ли е разгневен, Люси?

— Тя ти остава много вярна, Греъм.

— Каква ще е присъдата ми?

— Греъм, звездата ти трябва да е щастлива.

— Трябва ли? Благосклонна пророчице! След подобни мили думи трябва наистина да съм страхливец, за да се уплаша. Струва ми се, че всички жени край мен са верни, Люси. Би трябвало да ги обичам, и аз наистина ги обичам. Майка ми е добра — тя е божествена; а и ти си ми вярна до смърт. Нали?

— Да, Греъм.

— Тогава ми дай ръка, моя малка сестрице. За мен тя е приятелска ръка и винаги е била такава. А сега, напред пред приключението. Бог помага на праведниците, Люси, кажи амин!

Той се извърна и почака, докато казах „Амин!“, което сторих, за да го зарадвам. Старата магия, с която ме подтикваше да правя каквото ми нареди, отново ми подействува. Желаех му успех, и знаех, че го има. Роден бе да побеждава, тъй както някои са родени, за да бъдат побеждавани.

— Върви след мене! — нареди ми той и аз го последвах.

— Господине — обърна се той към мистър Хоум, — каква е моята присъда?

Бащата погледна дъщерята и продължи да крие лицето си.

— Вие, Бретън — обади се мистър Хоум, — ми се отплащате за гостоприемството по обичайния начин. Аз ви приемах, вие ми ограбихте най-ценното. Аз винаги се радвах да ви видя, вие се радвахте на най-скъпото, което притежавам. Вие ме ласкаехте; а междувременно не бих казал, че сте ме ограбили, ала аз преживях тежка загуба; онова, което загубих аз, вие, както изглежда, сте го спечелили.

— Господине, не съм в състояние да се разкайвам.

— Да се разкайвате? Не и вие! Вие тържествувате, както виждам. Джон Греъм, по произход вие сте отчасти хайлендър и главатар и у вас проличава келтското и в лицето, и в говора, и в мислите ви. Вие сте хитър и чаровен като старите келти. Червената (добре де, Поли, русата) ви коса, ласкателните ви думи и острият ви ум са ви дадени в наследство от дедите.

— Господине, самият аз се смятам за напълно честен — отвърна Греъм и по лицето му се разля истинска английска руменина, безпогрешно свидетелство за искреността му. — И въпреки това — додаде той — не отричам, че в известно отношение обвиненията ви са основателни. Във ваше присъствие за всякога съм хранил една мисъл, която не посмявах да изразя. Наистина ви смятах за притежател на най-ценното нещо, което има на този свят. Аз го желаех, домогвах се до него. Господине, сега ви моля да ми го дадете.

— Джон, ти искаш твърде много.

— Наистина е много, сър. Щедростта ви — трябва да ми го даде като дар; справедливостта ви — като награда. Самият аз никога не бих могъл да го спечеля.

— Ах! Чуйте го колко е сладкодумен като келт! — възкликна мистър Хоум. — Погледни насам, Поли. Отговори на този смел обожател. Отпрати го по пътя му.

Тя вдигна поглед. Срамежливо погледна към своя пламенен, хубав обожател, нежно се взря в смръщения си повелител.

— Татко, обичам и двама ви — обади се тя, — мога да се грижа и за двама ви. Не е нужда от отпращам Греъм. Той може да живее тук, няма да пречи — заяви Поли с присъщата й простота на израза, която някога караше и баща й, и Греъм да се усмихват. Усмихнаха се и сега.

— За мен той е ужасна пречка — настояваше мистър Хоум. — Не го искам, Поли. Прекалено висок е, ще ме се изпречва на пътя. Кажи му да си върви.

— Ще свикнеш с него, татко. И на мен отначало ми се струваше много висок — същинска кула, когато вдигах поглед към него, но всъщност не бих искала да бъде друг.

— Но аз изобщо не го възприемам, Поли, спокойно мога да мина без зет. И най-идеалният да беше в страната, не бих го искал да такъв роднина. Отпрати този господин.

— Но той отдавна те познава, татко, и вие много си подхождате.