Шарлот Бронте - Вийет

Двамата бяха наистина благословени, защото с външния успех времето им донасяше и душевна доброта; те даваха с широка ръка, но и с мъдрост. Естествено познаха и тегло, и разочарование, и трудности в своя път, ала ги понесоха достойно. Неведнъж трябваше да се вглеждат и в лицето на оная, която смъртните съзират едва когато се разделят с този свят, и те платиха своята дан на Повелителят на Ужасите. Господин Дьо Басомпие им бе отнет в най-зрялата си възраст, в достойна старост ги напусна и Луиза Бретън. Веднъж в дома им се разнесоха и стоновете на Рашел, оплакваща своите мъртви рожби, ала се родиха други, здрави и жизнени, които заместиха починалото. Доктор Бретън видя своя образ, повторен в сина си, който приличаше на него по външност и характер, а дъщерите му бяха стройни като него. Той възпитаваше децата си с добро, но твърда ръка и те израснаха хубави и достойни.

С две думи, казвам самата истина, като твърдя, че животът на тези двамата — Греъм и Полина — бе благословен като живота на любимия Яковов син с „благословен от небето над нас и благословен на дълбините, които се крият долу“. Стана така, защото бог видя, че са добри.

Но това не е дадено всекиму. Тогава? Да бъде волята му, както и ще бъде, все едно дали сме склонни да превием глава, или не. Импулсът на творението го налага, волята на силите, видими и невидими, се изпълнява. Трябва да се дадат доказателства за живота в небитието. И тези доказателства ще се изпишат, ако трябва, с огън и с кръв. С огън и с кръв той насича нашия житейски път. Страдалецо, не унивай страхливо пред тези огнени доказателства. Уморени страннико, напрегни сетни сили, гледай нагоре, върви напред. Поклонници и измъчени братя, съберете се в своя път. Мрачна и тъмна през храсталаците на този свят се вие житейската пътека за повечето от нас. Нека стъпката ни бъде равна и решителна, нека кръстът бъде наше знаме. Тояга да ни бъде обещанието на бога, чиято „дума е изпитана, чийто път е съвършен“, навежда в страданията да ни е провидението на оня, който „дава щита на спасението, чиято доброта носи величие“, последно убежище да му бъде пазвата му, която е в „небесните висини“, а сетната ни награда да е славата, възвишена и вечна. Да живеем така, че да бъдем възнаградени, да приемаме трудностите като истински воини, да изживеем живота си, да опазим вярата си, уверени, че ще излезем победители. „Ти се вечен, господи, ние няма да умрем!“

Една сутрин, в четвъртък, всички бяхме събрани в клас за урока по литература. Часът беше настанал, чакахме учителя.

Ученичките от първи клас бяха притихнали; чисто написаните им домашни, зададени през последния урок, лежаха пред тях, завързани с панделки, в очакване да бъдат събрани от преподавателя при бързата му обиколка край чиновете. Беше юли, утрото беше прекрасно. Стъклената врата стоеше открехната, през нея подухваше свеж ветрец, а цветята на перваза се поклащаха, превиваха се, надничаха вътре и сякаш нашепваха драги обещания.

Господин Еманюел не беше сред най-точните. Не се учудвахме, когато закъсняваше, ала се изненадахме, когато вратата се отвори и вместо забързаната му и пламенна фигура към нас пристъпи тихо и предпазливо мадам Бек.

Тя отиде към масата на господин Пол, застана пред нея, притегли лекия шал, който увиваше раменете й. И подхвана с нисък, но твърд глас и втренчен поглед.

— Тази сутрин няма да имате урок по литература.

Следващото изречение долетя след около две минути:

— Вероятно уроците по литература ще се отложат за една седмица. Поне толкова ще ми е необходимо, за да намеря подходящ заместник на господин Еманюел. Междувременно ще трябва да запълним по най-полезен начин свободното време. Учителят ви, госпожици — продължаваше тя, — желае, ако е възможно, лично да се сбогува с вас. Но засега няма време за подобно нещо. Той се готви за дълго пътешествие. Неочаквана и важна работа го зове на дълъг път. Той реши да напусне Европа за неопределено време. Може би сам ще ви каже нещо повече. Госпожици, вместо обичайния урок на господин Еманюел тази сутрин ще имате урок по английски с госпожица Люси.

Тя кимна учтиво, притегли шала си и излезе от стаята.

Настъпи тежко мълчание, а сетне из стаята се разнесе шепот. Стори ми се, че някои ученички заплакаха.

Измина известно време. Шумът, шепотът, хлипанията станах по-силни. Усетих, че настъпва безредие, някакво объркване, сякаш ученичките ме разбираха, че няма надзор, е редът е напуснал класа ни. Навикът и чувствата ми за дълг ми помогнаха да се съвзема, да стана по обичайния си начин, да заговоря с обичайния си глас, да призова към ред и накрая да го въдворя. Накарах ги да се занимават задълбочено и продължително с английски. Не ги оставих да си поемат дъх през цялата сутрин. Спомням си, че към ученичките, които се бяха разплакали, изпитвах определено раздразнение. Всъщност чувствата им не бяха кой знае колко истински, това бе по-скоро етерична екзалтация. Казах им го направо. Подиграх ги. Бях безпощадна. Истината беше, че не можех да понасям сълзите им, техните хълцания, не можех да ги търпя. Една глуповата, бездушна ученичка хлипаше още, след като другите престанали. Безпощадната необходимост ме принуди и ми помогна да й заявя, че няма право да продължава с подобни демонстрации, че е длъжна да се овладее.