Шарлот Бронте - Вийет

Това момиче чеше да е в пълното си право да ме намрази, ако след часовете, когато съученичките й вече си отиваха, не я бях накарала да остане; а като излязоха всички, сторих нещо, което никога не бях правила пред тях — притиснах я до сърцето си и я целунах по бузата. Но след като се бях поддала на импулса, бързо я отпратих от стаята, защото, развълнувана от постъпката ми, тя се разплака по-горчиво и от преди.

Запълних с работа всеки миг от този ден, бих искала да будувам и през нощта, ако можех да оставя запалената свещ. Нощта ми беше тежка и изморителна и не ми позволи да си отпочина за следващия ден, изпълнен с непоносими моменти. Естествено бе новината да се разисква от всички. Отначало внезапната вест ги караше да се въздържат. Но скоро се съвзеха. Устите се отвориха, езиците се раздвижиха, учители, ученички, прислужнички, всяка повтаряше това име — „Еманюел“. Той, чието име бе свързано с основаването на училището, той да напусне! Намираха го за невероятно.

Говореха толкова много, тъй продължително, тъй често, че накрая от цялото това многословие започнах да разбирам нещо. На третия ден дочух, че щял да замине след седмица и че тръгвал към Южна Америка. Вглеждах се в лицето на мадам Бек, търсех в очите й, очаквах да усетя някакво потвърждение, или отрицание на тази вест; оглеждах я от всички страни, за да науча нещичко, но тя си оставаше все така невъзмутима и непроницаема.

— Това напущане е голяма загуба за мене — призна си тя. — Не зная как ще намеря заместник. Тъй бях свикнала с моя роднина, той ми беше дясната ръка. Какво ще правя без него? Възпротивих се на решението му, но господин Пол ме убеди, че това било негов дълг.

Заяви го пред всички, на масата, по време на обяд, уж в разговор със Зели Сент Пиер.

„Защо да му е дълг?“ — искаше ми се да запитам. Понякога ми идваше да я спра, както спокойно минаваше край мен в класната стая, да протегна ръка, да я сграбча здраво и да й кажа: „Стой! Нека чуем истината. Защо да му е дълг да отива в изгнание?“ Но мадам се обръщаше все към друга някоя учителка, не ме погледна ни веднъж, ни веднъж сякаш не й мина през ум, че този въпрос ме вълнува.

Седмицата изтичаше. Не се спомена повече за това, дали господин Еманюел ще се сбогува с нас, а и никой, изглежда, не се питаше ще дойде ли той, или не, никой не изглеждаше разтревожен, че ще може да тръгне нечут и невидян, приказваха безспирно, ала ни веднъж не заговориха по този важен въпрос. Що се отнасяше до мадам, тя естествено можеше да се среща с него и да му казва каквото поиска. Какво я беше грижа дали щял да се яви в класната стая?

Седмицата свърши. Съобщиха ни, че заминавал в еди-кой си ден и че отивал в „Бас Тер, на остров Гваделупа“. Работата, която го зовяла там, била свързана с интересите на неговите близки, а не лично с неговите. Така и очаквах.

„Бас Тер, на остров Гваделупа.“ По онова време почти не спях, но всеки път, щом малко позадрямвах, бързо се стрясках, защото някой изричаше до главата ми „Бас Тер“ и „Гваделупа“ или ги виждах изписани край мене и пред мене в тъмнината с криви, ярки, червени или лилави букви.

За онова, което чувствах, нямаше лек, а и кой ли можеше да направи човека безчувствен? През последните дни господин Еманюел се бе отнасял много мило с мене, с всеки час той ставаше все по-мил и по-добър. Имаше вече месец, откакто бяхме изяснили религиозните си разногласия и оттогава насам не се бяхме спречквали нито веднъж. А и мирът, в който живеехме, се дължеше на безразличие, не бяхме отчуждени. Посещавал ме бе по-често, разговаряли бяхме по-дълго отпреди, прекарвал бе с мене цели часове по-лъчезарен, с кротост в погледа, смирен и тих. Приказвали си бяхме за приятни неща. Запитал ме бе за моите по-нататъшни планове и аз му ги казах. Проектът ми да отворя училище му се хареса, накарал ме беше да му го повторя, макар че го беше нарекъл плод на моите блянове. Вече не се дразнехме един друг, в сърцето ми нахлуха чувства на близост и надежди; обичта и дълбокото взаимно уважение пускаха корени в душите ни.

Колко спокойни бяха уроците, които ми преподаваше по това време! Нямаше ги обидите по адрес на моя „интелект“, нямаше ги заплахите за изпитания пред публика. Вместо ревнивите ухапвания и ироничните похвали аз получавах безмълвна, усърдна помощ, мили напътствия, приятелски прошки, които извиняваха грешките ми без присмех! Имаше дни, в които седяхме часове, без да говорим, а когато здрачът или дългът ни налагаше да се разделим, той ме оставяше с думи като: „Колко е сладка почивката! Колко безценно е тихото щастие!“