Шарлот Бронте - Вийет

Истината е, че баща й, който дълго време бе запазил спокойствие, напоследък бе започнал да се тревожи; след продължително заслепяване, започнал бе да забелязва неблагоприятната светлина пред себе си.

На нея не бе споменал нищо, ала в моменти, когато не го виждаше и вероятно и не мислеше за него, аз забелязвах той да я наблюдава замислено.

Една вечер (Полина беше в стаята си, където пишеше на Греъм, аз бях останала в библиотеката да чета) господин Дьо Басомпие влезе при мен. Седна. Приготвих се да напусна стаята. Той ме помоли да остана — каза го учтиво, по в гласа му прозвуча заповед. Седнал близо до прозореца, далеч от мене. Отвори бюрото, измъкна оттам нещо, което приличаше на бележник. Няколко минути остана зачетен в страниците му.

— Мис Сноу — обади се той и остави бележник. — Знаете ли на колко години е моето момиченце?

— На около осемнадесет, нали, господине?

— Така е. Този стар бележник ми казва, че е родена на пети май в 18… година, преди осемнадесет години. Странно, объркал съм се, смятах я за дванадесет-четиринадесет — смятах я за малка; струваше ми се още дете.

— Тя наближава осемнадесет — отвърнах. — Вече е голяма, няма да расте повече на височина.

— Моето малко съкровище! — възкликна господин Дьо Басомпие с глас, в който долових интонацията на дъщеря му.

Остана мълчалив и замислен.

— Не скърбете, господине — казах, защото усещах какви са мислите му, макар и неизречени.

— Тя е единствената ценност, която притежавам — промълви той, — а сега вече и други ще разберат колко е чиста и скъпоценна. Ще я пожелаят.

Не отговорих. Този ден Греъм Бретън бе вечерял с нас. И разговорът, и видът му бяха блестящи. Някакъв вътрешен плам озаряваше лицето му и омекотяваше думите му. Под напора на надеждата целият той бе разцъфтял тъй очебийно, че не можеше да остане незабелязан. Струва ми се, че в този ден бе решил да даде израз на стремежа си и на своите амбиции. Господин Дьо Басомпие се бе видял принуден да наруши своето мълчание и да осъзнае характера на проявяването от Греъм внимание. Трябваше му време, за да прецени нещата, но разсъжденията му бяха логични. Хванал веднъж нишката, той я бе проследил в лъкатушния лабиринт.

— Къде е тя?

— Горе е — отговорих.

— Какво прави там?

— Пише.

— Пише значи. А получава ли писма?

— Само такива, които може да покаже всекиму. Знаете ли, господине, те много отдавна искат да се посъветват с вас.

— Ами! Дори и не помислят за мене, стария баща! Аз само им преча.

— О, господин Дьо Басомпие, това не е вярно, не е така! Но нека Полина сама ви го каже, а доктор Бретън би трябвало сам да се защити.

— Малко са закъснели. Както изглежда, нещата са се задълбочили.

— Докато не дадете съгласието си, господине, нищо няма да предприемат — само се обичат.

— Само! — възкликна той.

Орисана от съдбата да бъда всякога доверителка и посредничка, аз продължих:

— Стотици пъти доктор Бретън е бил готов да разговаря с вас, господине, но колкото и да е смеел, смъртно се страхува от вас.

— И с право — с право се страхува от мене. Посегна към най-скъпото, което имам. Ако я бе оставил на мира, тя още дълги години щеше да си остане мое дете. Значи така! А сгодени ли са?

— Не могат да се сгодят без ваше разрешение.

— Лесно ви е на вас, Люси Сноу, да разговаряте и да мислите с присъщото ви благоприличие, но тази история ме наскърбява дълбоко. Моето момиченце беше всичко за мене. Нямам други дъщери, нямам син. Бретън би могъл да се насочи на други място. Малко ли са богатите и хубави жени, които биха го харесали? Той е хубав, възпитан, движи се в добри среди. Не можа ли да намери нещо друго, да не закача моята Поли?

— Ако не бе познавал вашата Поли, може би друга щеше да му се хареса — например племенницата ви, мис Фаншоу.

— Ах! Щях да му дам Дженевра от все сърце! Но Поли! Не мога да му я отстъпя. Не — не мога. Той не е достоен за нея — рязко додаде бащата. — В какво й е равен? Да вземем богатството! Не съм скъперник, нито се интересувам от неща, но хората мислят за тях — а Полина ще бъде богата.

— Да, това се знае — казах аз. — Цял Вийет я смята за ваша наследница.

— Нима така гледат на моето момиченце?

— Да, сър.

Той се замисли дълбоко. Осмелих се да кажа:

— Според вас, господине, има ли някой подходящ за Полина? Бихте ли предпочели друг някой за Полина? Смятате ли, че по-високо обществено положение или по-голямо богатство ще ви повлияят, за да харесате бъдещия си зет?