Шарлот Бронте - Вийет

— Какво има? Какво стана? — запита той, когато тази мисъл легна тежко на сърцето ми и помрачи моето чело. Казах му, след кратко мълчание и замислена усмивка той ми празна, че подобни страхове — да не би той да ми омръзне, защото бил човек с променливи настроения и избухлив нрав — не го оставяли на мира от дни и месеци насам.

Когато чух това, облада ме тиха смелост. Изрекох няколко утвърдителни слова. Той не само ме изслуша, но ми отвърна със същото. Почувствувах се много щастлива — странно щастлива — в желанието да му дам сигурност, мир и спокойствие. Вчера не бих могла да повярвам, че на света има и че животът може да дари мигове като тези, които изживявах сега. Не веднъж и не дваж ми се бе случвало да очаквам и да дочакам мъката да се спусне тежко върху ми, но не ми се бе случвало да виждам как неочакваното щастие се оформя пред очите ми, как се материализира и с всеки миг става все по-истинско.

— Люси — обади се господин Пол тихо, като продължаваше да държи ръката ми, — а видяхте ли в оня будоар една картина на стената?

— Видях я — картина, окачена върху ламперията.

— Портрет на калугерка?

— Да.

— Разказаха ли ви за нея?

— Да.

— Спомняте ли си какво видяхте онази нощ в беседката?

— Никога не ще го забравя.

— Нима не свързвате двете неща? Не е възможно.

— Помислих се за привидението, когато видях оня портрет — отвърнах аз, защото наистина беше така.

— Но не сте си помислили, че сте в състояние да си въобразите, че една небесна светица може да се бърка в земните дела? Протестантите не са суеверни, не е възможно подобни страховити представи да ви тревожат, нали?

— Не зная какво да мисля, но смятам, че един ден тази привидна загадка ще намери своето естествено обяснение.

— Несъмнено, несъмнено. Освен това една добра жива жена — камо ли такава чиста, щастлива душа — не ще иска да тревожи приятелство като нашето. Не е ли истина?

Преди още да съм му отговорила, към нас притича Фифин Бек, румена и буйна, и викна, че ме търсели. Майка й отивала в града да посети някакво английско семейство, което се интересувало за училището й. Нужна й бях да превеждам. Всъщност това прекъсване дойде навреме. Нов ден, нов късмет, за днес това ми беше достатъчно. Но все пак щеше ми се да запитам господин Пол дали тези „страховити представи“, от които ме бе предупредил да се предпазвам, не са намерили място и в неговите мисли.

Освен Фифин Бек и нейната майка друга една сила трябваше да се намеси, преди да бъде затвърден договорът за това приятелство. Намирахме се под надзора на едни неумолими очи. Римският католицизъм наблюдаваше неотклонно своя син през процепа на оная загадъчна решетка, пред която аз бях коленичила и до която господин Еманюел пристъпяше всеки месец — прозорчето на изповеднята.

„Но защо толкова се радвахте, че господин Пол ще ви стане приятел? — чуди се читателят. — Та нали той отдавна ви засвидетелствува своето приятелство? Нали неведнъж ви даваше доказателства, че ви симпатизира?“

Да, доказваше ми, ала аз все пак желаех да го чуя от неговите уста — да чуя, че е мой близък, верен приятел, харесваха ми невинните му съмнения, нежната му стеснителност — неговата доверчивост, която копнееше за отдих и умееше да изпитва благодарност, когато й се покажеше как да го стори. Нарекъл ме беше своя „сестра“. Това беше чудесно. Да, можеше да ме нарича както си ще дотогава, докато ми се доверяваше. Готова бях да му бъда сестра, при условие, че нямаше да поиска от мен да изпитвам същите чувства и към някоя негова бъдеща съпруга, но тъй като се бе обрекъл на безбрачие, не съществуваше голяма опасност от това.

През по-голяма част от последвалата нощ премислях вечерния ни разговор. С нетърпение очаквах да се сипне зората и се ослушвах за звънеца, а след като станах и се облякох, молитвата и закуската ми се сториха твърде бавни, всички последвали часове като че ли се влачеха мудно, докато най-сетне настъпи оня, който бе определен за урока по литература. Исках да си дам точна сметка за тази братска връзка, да видя доколко братски ще се държи с мен, когато все пас се срещнем, да си докажа доколко сестрински са моите чувства, да проверя дали ще намеря у себе си смелостта на сестра, а той — искреността на брат.

Той се появи. Животът е устроен тъй, че случаят не достига, не може да достигне, не желае да достигне степента на очакваното. През целия този ден той въобще не ме заговори. Предаде урока по-спокойно от друг път, по-смирено и много по-сериозно. Към ученичките се носеше бащински, но не и по братски — към мене. Когато свърши часът, очаквах поне усмивка, ако не някоя дума. Не получих нищо. Удостои ме само с едно кимване — кратко и стеснително.